Абсолвентска одисея

Абсолвентска одисея

Деян Апостолов

Първо да се разберем, това, което ще прочетете (естествено, ако желаете разбира се) не е разказ, нито пък каквото и да е художествено произведение, просто е историята такава, каквато се случи, леко пречупена през едно леко извратено и изкривено съзнание, при това повлияно до голяма степен от алкохола. Второ нещата винаги се преувеличават, когато пишеш, защото тук никой не може да види твоята риба. И трето, последно, но не обещавам, ако все пак сте успели да стигнете някак до тези редове, без да се откажете, ако искате да продължите напред, напълно трябва да сте сигурни, че думи като заден двор, гъз, задник, дирник (кой, за каквото…) не Ви смущават, защото ако е обратно, в последствие може да срещнете думи, които могат направо да ви втрещят.

Всички лица, места и събития описани по долу са авторска измислица, просто много приличат на истинските такива.

Сутрин:

Времето е страхотно. Птичките пеят, слънцето гали нежно земята с искрящите си лъчи, някой сякаш е нарисувал великолепна картина – пъстра с безброй цветове и е закачил над земята вместо небе. Нейде в далечината се чува радостен детски вик, след това не чак радостен родителски такъв. Покоя и тишината навън са разкъсани от стотиците мелодични звуци на леко прехвърчащите, та чак летящи автомобили. Долу пред блока се чуват гласовете на десетки грижливи съседи, които очевидно са силно заинтересовани от роднините на своите комшии и най-вече на техните майки, защото често ги споменават. Явно бе, че градът се беше събудил и то пак преди мене, но следващия път обещавам да го изпреваря. Даже съм почти навит да си преместя алармата с около един час по-рано за към 11:00 часа и съм доста уверен, че ще стана навреме. Цялата тази радостна картина навън обаче оставаше прикрита зад големите прозорци, над които предвидливо бях спуснал щори, така красотата на скоро настъпилата пролет не можеше да се разкрие напълно пред мен. Всичко се нареждаше все по-добре, отидох до кенефа, за да си свърша работата. Онази работа! Ама чак като свърших разбрах, че няма вода – гадно е, но поне имах оправдание да не се къпя. Все пак намерих някакви шишета и се поизмих. Все още ми беше гадно… Реших да се разведря като закуся на терасата. Честно казано за мен закуската е най-важното ядене, защото ти дава сили за целия ден, за това при мен няма компромис и винаги си правя „Закуска за шампиони”. Менюто е просто – няколко сандвича обилно намазани с мазнина, със сух колбас, залети с майонеза, за преглъщане една бира, ама малка (т.е. не повече от 2 литра) и като че ли това е всичко. А да доскоро хапвах и по един грейпфрут след това, но корема ми се бунтува леко след закуска, за това реших, да го спра сигурно ще е от него! Та ето вече бях на терасата с широко разтворени ноздри и разперени ръце, за да посрещната мекия, прекрасен полъх на морето, но се оказа, че строителите долу под нас са спукали отново (за около трети път) канализационната тръба, която минава до строежа им, но не ги обвинявам хората те не са виновни, така де да не би някъде да има огромни карти, на които да е показан градоустройствения план? Така и така не усетих приятен мирис на море, то като се замисля за четири годни във Варна, май не успях да го помириша ни веднъж, но сигурно се бъркам, няма как, при условие че преди живеех близо до морето, там дето изпразваха санитарните коли (ама ние им викахме лайнарки, така и не разбрах защо). Попривикнах с аромата и продължих да си пия закуската. Загледах се в строежа пред нас, ама не онзи, който е от дясно, не и голямата кооперация пред нас, нито пък магазина от ляво, а в малката 7-8 етажна сграда пред него. Така и не разбрах, защо толкова хора толкова често мрънкат, че във Варна се строяло безразборно, та нали и в хаоса има порядък, ама леко объркан. Но да не изпадам в трансцедентални размишления повече, а да си продължа с историята. Та загледах се аз в строителите. Доста изморени хора. Часът бе едва 12:00, но те едва се държаха на крака, даже повечето бяха поседнали. Много се зачудих от къде имаха сили да пият водица? Всички пиеха! Само малко странно ми се стори, че всичката им вода беше в стъклени бирени шишета, но сигурно са нямали други хората. Още по-странно ми се стори, че като ги изпиваха не ги пълнеха отново, а ги разбиваха на плочките зад строежа им, но сигурно това е от онези странни строителни работи, които не разбирам. Честно казано си мисля, че света около мен е доста странен, даже леко извратен, но… добре, че аз не съм като него. Особено странна ми се струва Варна. Тук и гаргите им са едни такива странни, не са черни като у дома, а едни огромни сиво-бели с жълти клюнове и не грачат „ГА–ГА–ГА” ами едно такова особено, все едно татко запалва и тръгва със „Зила” на полусъединител, а под гумите му са спали няколко котенца. Странна работа – странни гарги! Че и едни такива извратени, постоянно крадат нещо, най-вече храна. Една обаче се бе заплела в прането ми преди известно време, май се е опитвала да докопа боксерите ми (сигурно са й миришели на патка…. мхм да, щото те всичките са с патока Доналд). Та аз я улових и я прибрах в квартирата. Даже я нахраних, но честно казано като видя къде живея на животно му стана толкова мъчно, че много ме съжали. Та кръстих я Гошо и я пуснах на вън. Оказах се прав, Гошко ме бе съжалил и всеки ден ми носеше по нещо, ама не винаги ставаше за ядене, но въпреки това аз все пробвах. Станахме големи приятели идваше редовно, но преди една седмица спря. Доста се бях притеснил, защото при последните ни срещи все кашляше, видя ми се леко грипав, но сигурно се притеснявам без оправдание, защото най-вероятно е отлетял с другите си приятели гарги на юг. Честно казано напоследък не виждам почти никакви птици, сигурно всичките са отишли на по-хубаво място.

След малко се случи нещо наистина лошо – бирата ми свърши и то толкова рано, за друг път няма да вземам толкова малки бутилки по 1л. Колкото и да не ми се искаше се наложи да се откъсна от спокойствието и красотата на прекрасната сутрешна гледка. Прибрах се в стаята си и ми се случи нещо наистина странно. Взех си телефона за да видя колко е часа и точно в този момент той иззвъня. Доста се стреснах, дори за малко щях да го изтърва. Погледнах часа показваше 12:12, а под него бе изписано името на човека, които ме търси. Честно ви казвам, аз така и не разбрах от къде по дяволите телефона разбира кой е от среща дори без да съм отговорил! Сега като се замисля ми бяха необходими доста месеца да се убедя, че копелето не си измисля. Та чета:

Calling by Brother Dick

седя си и се чудя кой беше туй, ама после се сетих, че няма кой да е друг освен Бай Хю. Това един мой колега, но го употребявам и като приятел. Той си е многофункционален, може да пие и да мисли едновременно, но честно казано не съм се убедил напълно в това, а бая сме се оливали заедно. Инак нищо му няма на момчето! Само малко името му, цк цк трудно се спелува примерно, аз като човек с лек дефект в говора доста го бъркам и често това Бай Хю, прозвучава леко нецензурно. Та сетих се, че бях го писал Brother Dick ей тъй за по тарикатлък и натиснах зеленото копче да му вдигна, но докато сторя това той затвори, единственото, което чух беше някакво странно пращене. Уплаших се помислих си, че телефона ще ме засмучи в матрицата, но скоро се осъзнах, че е твърде рано, а и не бях загрял достатъчно за това. Та натиснах рекал функцията и ми се обади той с леко дрезгав глас, в който всеки, дори и най-миролюбивия човек на света, би доловил лека злобна нотка. Скара ми се, че съм се забавил толкова, честно и аз се подразних от себе си, но най вече от света. Понякога всичко преминава толкова бързо! Защо така – не зная?! Разбрахме се, бил на центъра и щял да си взема нещо за вечерта, а след това да ходим да пийнем на „НОРДА”. Това последното е заведение на плажа, за което лично обичам да казвам, че е място целунато от бога. Освен, че можеш да се насладиш на морето, около масите му минават много кученца и котенца, които чакат гладни да им мушнеш нещо в устата, а над самите маси, дори и по тях, ако са празни крякат десетки от странните варненски гарги. Идеята ми прозвуча добре, без това трябваше да ходя за още бира, а честно да ви кажа започвах отново да огладнявам. А и още нещо, можеше да видя Гошко – супер, липсваше ми този крилат кучи син.

Пладне:

Та времето напредваше вече бе почти 13 часа, а аз не бях ял вече час и стомахчето ми ме наболяваше, честно казано то тялото си иска своето. Бях се поизтупал и чаках на спирката. Времето беше страхотно. Поне 28 градуса, без грам облаци и никакъв ветрец. Мислено се радвах, за това, че предната година направиха ремонт и махнаха онези грозни, отвратителни 6 – 7 метрови метални спирки, като сложиха едни сладки по метър и нещо, стъклени такива. Страхотни са слънцето минава през тях, като нож през масло (бахти якото сравнение, звучи ми толкова уникално, много съм добър ей) и не може да не му се насладиш. Още по-радостно ми стана, като си припомних каква радост е да се криеш под новите спирки, когато вали дъжд или още по яко град. Чувството е неповторимо 20 – 30 човека се побират под навес 2 на 1 метра. Така е обществото трябва да се сплотява! Супер! Все ще се намери няколко хора да пушат, така те ни даряват с полезни вещества като катран и никотин, които са особено важни за нашето здраве и растеж!

Автобусът дойте точно навреме, когато му дойде времето. Ако не сте се возили в автобус, особено в пиков час през лятото сте изтървали много. Много ви казвам! Усещането е неповторимо, в превозно средство за 30 седящи места и още толкова правостоящи се побират 100 човека, като остава място за още толкова сакове, торбички, чанти, чували, бидони, гуми, талпи, вързопчета и раници. Естествено, въпреки че самия автобус е на повече от 10 години той е с климатик, но разбира се онзи добре облечен джентълмен, който го управлява не го пуска.  Истинска Майка Тереза е човечецът, мисли само за хората, все пак не може да си позволи да настинат докато пътуват в неговия автобус. Ако имате късмет и той ще ви дарява с полезните съставки на цигарите си. Та като стана дума за шофьорите освен, че са безупречни, те са и изключително прецизни и внимателни като професионалисти! Карат като във формула 1, естествено и пътищата им позволяват да развиват високи скорости, и те са като във формулата, даже малко по-добри, защото нашите пътни архитекти са решили за по-интересно да ги напълнят с какви ли не препятствия. Най-любими ми са препятствията тип дупка, само не знам кой ги прави, но знам, че са рядко срещани в другите страни, а и при нас са най-добрите. Едни мои приятели ми казаха, че в Афганистан имало подобни от ракетите, с които ги обстрелвали, но според тях нашите са доста по-добри и дълбоки, явно използваме по-добра технология за целта. Като се сетих за това направо ми иде да се разплача – колко е хубаво да живееш в страна, която е първенец.

Представяте ли си ние сме държавата с най-хубавите и дълбоки дупки във света… (не мога, не мога)… извинете ме разчувствах се просто, патриотизъм!

Автобусът ме стовари на спирката до катедралата. Хората в него изкачаха, като от горяща сграда. Доста от тях пожелаваха нещо на шофьора, също и на майка му, не съм сигурен на сто процента, но май беше на добър път. Но да оставим автобуса в миналото, без това, само секунда след като и последния пътник скочи от него, машината отлетя с мръсна газ. Запътих се към центъра там ни беше срещата с Бай Хю. Докато се вървях се сетих за билета от автобуса и взех да го хвърля в кошчето, но честно казано не посмях. Загледах се наоколо и видях повечето хора да си изхвърлят билетите и другите отпадъци на земята. Отначало си помислих, че се еколози, които наторяват земята, но се позамислих и си дадох сметка, че не е възможно всеки втори да е еколог. Тогава ми светна, май скоро беше минал деня на земята и сигурно днеска е българският му вариант, за това и всички хора са се включили в наторяването. За това се поколебах да изхвърля билетчето в коша. Мислих да го пусна на земята, но и от това се отказах, защото като виждах колко са щедри хората не можех да допусна моята лепта към земята да е толкова малка. Всъщност последното, което видях, преди да се разубедя напълно, беше как две циганета препикават едно дърво, само миг по-късно един 6-7 години по-възрастен от тях ром, явно баща им, крещейки със сопа в ръка тръгна към малките чавета, а те милите започнаха да крещят и да подскачат наоколо – колко съпричастно на каузата семейство, не им беше достатъчно натуралното наторяване, а после очевидно решиха да разиграят ритуал на плодородието. Дано земята се грижи още дълго за нас, все пак и ние толкова се грижим за нея! Та билетчето ми вече беше прибрано във вътрешния джоб на сакото, а в главата ми се бе зародило обещанието като се прибера и аз да изхвърля нещо през терасата. Тогава се сетих, че моите съседи правеха това от доста време на сам и силно ме хвана яд на себе си, как чак сега откривах това! Дано не е късно за земята, защото от утре и аз се присъединявам към тях. Ще наторяваме яко! Даже се сетих с какво ще почна. Имах в квартирата 10-20 двулитрови шишета от бира, ще ги събера и БАМ през прозореца, пък и съм чувал нещо за пластмасата – май тя наторяваше най-добре… и така в размисли, без да се усетя почти стигнах мястото за срещата, естествено Бай Хю го нямаше въпреки, че самият аз бях закъснял с 5 минути. Едно да знаете за него – много точен човек, винаги закъснява повече от теб, тъкмо можеш да си починеш докато го чакаш и без това не можеш да вършиш друго. Но едва бяха минали 15 минути и той се появи. Реших да не го препирам много, ама много ми се пиеше бира и го помолих да побързаме с покупките. Оказа се, че останало само да си купи часовник. Та тръгнахме да търсим. Честно казано, нямаше голям избор, а и цените бяха високи и си помислих, че ще изгубим доста време, но точно тогава се случи нещо невероятно, в една малка уличка видяхме един слънчев човек (в смисъл, че явно доста бе стоял под слънцето) да продава нещо. И сега идвай най-невероятното продаваше един часовник. Ролекс! Май късмета ни се беше усмихнал! Човека му искаше десет лева, но на Бай Хю много му хареса и реши да му даде двайсетачка, така поне по-малко щеше да се чувства гузен (явно слънчевия човек не си даваше сметка какво продава хе хе). Взехме часовника, на Бай Хю му стоеше страхотно – като маслина в ориз. Всичко беше ОК, само малко ме хвана яд, че нямаше поне още един часовник и за мен, но уви съдба. Съдба, но и нещо друго, ако трябва да съм честен, Бай Хю е доста по-умен от мен и често като видим такива яки далавери само той намазва от тях. Продължихме по центъра към плажа, където се намираше любимата ни кръчма. През целия път видяхме страшно много талантливи хора на улицата – едни свиреха, други рисуваха пейзажи, трети пишеха стихове, имаше такива, които пеят – страхотно е. България я велика! Само тук има толкова много талантливи хора, че не се побират в културните центрове, а излизат на улицата, за да работят!?

Ранен следобед:

Вече вървяхме по морската алея, когато чухме в началото някакво тежко и жално пъшкане, а по късно и видяхме от къде идваха стоновете. Двама яки мъжаги пребиваха едно момче. За огледахме се наоколо за камери, явно снимаха някакъв екшън филм. Въпреки, че не видяхме такива, бяхме сигурни в това. Не, не, че актьорите преиграваха нещо или пък всичката тази кръв изглеждаше изкуствена, но ние сме умни и на нас не ни минават подобни неща. Отминахме без много шум, не искахме да им смущаваме работата на хората. И само минута по-късно пред погледа ни се появи тя – най-прекрасната кръчма на света (е поне от тези, в които аз съм ходил), да вече ясно се четеше поизлющеният й надпис – „НОРД”. Яко! Влезнахме, направо щях да полудея нямаше места, както обикновено, но само след миг – спасение. Ооо ФАК, както казва едни мой приятел, щом е изключително щастлив. Бай Хю видя на една маса двама свой приятели и те като стари бираджии ни поканиха да седнем. „Света е кръчма – нека да седнем на една маса” колко достоверно и величествено звучеше тази мъдра мисъл в този момент. Запознах се с момчетата, казано честно не помня лесно имена, но съм почти сигурен, че едното се казваше Спас, Станимир или Светлин, а другото Петър, Иван или Кирчо. За имената не съм сигурен, но масата беше супер, точно на два метра от морето. Толкова съм удивен от Варна и нейната природа, само тук може да се строи на самия бряг без да се страхуваме от свлачища, явно наистина сме късметлии и живеем в земен рай. Говорихме си, за разни работи как ще ли сме да преуспеем в България след като вече сме завършили висшето си образование и няма как де е иначе, защото в нашата страна образованите хора са на изключителна почит и уважение. Така си е образованието в България ти дава летящ старт! Та стояхме си на масата говорихме си по различни теми и пиехме биричка, която една руса сервитьорка често, често ни донасяше. Много си допаднахме с нея, всъщност хобитата ни така добре се допълват, моето е да пия бира, а нейното да очевидно беше да носи такава – направо супер! Какво може да иска един мъж повече от една жена? Но въпреки, че съм сигурен, че сервирането и носеше огромно удоволствие, тя обаче, като една изключителна професионалистка въобще не го показваше – напротив лицето й беше каменно, дори леко студено, излъчващо една очевидно чужда му злоба и ненавист. Но не я упреквам жената, че си криеше емоциите все пак трябва да си пази работата сигурно взема огромни пари, като всички хора в България. Обаче каквото и да ми кажете не може да ме разубедите, че това не беше една изключително удовлетворена жена – не може човек да мрази да сервира и да обслужва едновременно двайсетина маси. Не може! Добре си е тя милата – сигурно всяка вечер след работа си пее и танцува одата на радостта. Но стига съм говорил за нея, да се върнем на нашата история все пак нашият абсолвентски бал беше същата вечер, а не нейният. Та тъкмо се чудих дали има още време за губене, когато Бай Хю показа новият си Ролекс на приятелите показваше 15:15 часа – точно.  Разгледахме по-внимателно часовника на позлатения му капак пишеше :

Roleks made by Kirchak

останахме  страшно удивени – каква голяма фирма беше Ролекс имат клон дори в Кирчак! Решихме, че нямаме още много време за губене, моите приятели се запътиха един по един към кенефа, но аз си знам, мога да не ходя разтоварвам бойлера преди петата бира, а бях пил само четири, така че пасувах. Докато те се нижеха като войнишки строй пред публичен дом, аз си стоях на масата и чаках. Беше останала една чиния с малко цаца, която привлече вниманието на една от странните варненски гарги и тя се настани точно до мен. Страшно се зарадвах помислих си, че може да е Гошко, но уви, тази беше женска. Това го разбрах заради две неща – първо лапаше само големите цацки от чинията и второ, когато и подадох малко бира да цоца изквича нещо и отлетя, а Гошко много пиеше! Ех, дано да е добре! Компанията се върна щастлива, момчетата ми се видяха някак по-лековати и щастливи. Тръгнахме към вкъщи часът беше 16 без 20 ролексово време. Предварително се уговорихме да се съберем пак при Бай Хю в 17:30 да загреем стабилно. Та вървяхме по морската и какво да видим. Направили са и ремонт – цялата алея асфалтирана, с две платна и лента за изпреварване! От дясно паркинг със стотици паркирани коли, от ляво заведения, а по самата алея фучат коли с 60-90 km/h… ЕБАСИ ЯКОТО, който го е направил евала, сега когато човек му се ходи на блъскащи колички взима колата и само срещу 5 лв. за бензин мачка цяла нощ! Но и тая радост отмина и някак стигнахме до трета буна. От там нагоре по-стълбите и към вкъщи. Да, но приятните изненади не свършваха. Оказа се, че и там има някаква авария, и в целия плаж и морската градина около трета буна полъхва ветрец, който разнася благоуханната миризма от канала. Супер напомни ми за сутринта и за това как чаках Гошко – натъжих се отново. Излязохме извън морската и се разделихме. Останахме сами с Бай Хю ама много ни беше криво и почти не си приказвахме, единствено уточнихме часа и мястото отново, като решихме този път да поканим и Малкия, но за него ще ви разкажа малко по късно! Та разделих се с Бай Хю около 16 и нещо, малко преди квартирата, ние живеем на близо. Вече виждах блока си, когато разбрах, че наистина не мога да не изпразня бойлера след четвъртата бира, ако не вярвате ще ви покажа дървото. Преди мене там живееше мравешка колония, ама аз докато се усетя съм и видял сметката. Горките сигурно е гадно да се удавиш? Ех съдба!

Късен следобед:

Вратата беше от жълт дъб. Леко олющена, с ръждясала, боядисана в черно метална табелка, върху която с готически шрифт бе гравирано сем. Трендафилови. Ръката ми се разтрепери, когато пъхнах ключа. Завъртях и о, радост, хазайката не бе забравила за сетен път ключовите на бравата. Нямаше нужда да блъскам и звъня половин час докато отвори. Но не и се сърдя за предните пъти, в които това се е случвало, все пак не е лесно да си на 100. Влезнах в банята и какво да видя водата беше дошла. Вече нямаше с какво да се оправдая – щеше да има къпане това стана ясно. Почнах да се приготвям почти веднага, защото часът беше почти 17 без 10, обаче ми се допи страшно кафе, но с моя късмет то бе свършило. Тъкмо се започвах да се отчайвам и взеха да събирам празните бутилки в няколко торби и тогава какво, едната от тях се оказа пълна. Ето това е късмет! Честно казано нямах никакво време,  но и нямах никакво такова, което да прекарам в размисли и страсти, за тава без много да му  мисля влезнах под душа с бутилката. Няма да ви лъжа пробвал съм и други странни неща, примерно да разтоварвам и пълня цистерната едновременно (чувството е супер между другото), но това би всички точки. Тъкмо приключвах с душа и с бирата, когато се подхлъзнах назад и направо към крана, но за мой късмет той е разположен малко по-високо и ме наниза в бъбреците, а не засегна друго по-лошо място – голямо щастие. Само като си помисля какво можеше да стане (да не дава…), вдигнах бирата – беше празна, хвана ме яд не трябваше да се къпя. Прибрах се куцукайки в стаята си, да си ближа раните (като си помисля пак добре, че бяха бъбреците!!!). Почнах, цунках се по ръчичката щото я бях охлузил и тъкмо да продължа и телефона ми прозвъня.

17:13: Calling Malkia:

Помислих си ебахти медиума как разбра, че ще пием по-рано, та и се обади. Изумяваме тоя човек. Та вдигнах му и какво да чуя с весел гласец Малкият ми съобщи, че е взел предпоследния си изпит. Ние вече бяхме свършили около месец преди това, но той като ученолюбив студент, реши да повтори, дори да потрети няколко. Той е моя герой! Та разбрахме се с Малкия, аз да взема нещо за мезе, Бай Хю да вземе за пиене, а той да донесе кураж! Като стана дума за Малкия не искам да останете с грешно впечатление – въобще не е дребен, лекинко слаб, но не и дребен. Този прякор му е като ироничен псевдоним – аз му го измислих. Честно казано не обичам иронията и гледам да не я използвам често, просто не това е начинът. Освен това си мисля, че не е хубаво човек да си измисля нещо, най-вече прякори на другите, но Малкият си го заслужаваше. Та беше още първото лято, бачкахме по морето заедно и ходихме на плаж, а той милия с едни ми изрязани гащи. Честно казано освен, че е доста космато това човече, може да докара комплекси на повечето мъже около него. Понякога си мисля, че най-големите клони растат на най-дребните и тънки вейки, ако ме разбирате. И така подхвърлих иронично това Малкия и то остана, но честно казано май само аз му викам така? Но да продължаваме напред, поизтупах се, даже си пръснах малко дезодорант „БРУТ” зад ушите. Вече не ме болеше толкова около бъбреците и всичко ми изглеждаше, че ще е супер. Обух си обувките, едни много яки, като платненки и кецове в едно, абе просто за абсолвентска и хоп излязох навън, часът беше 17:25 и по всичко личеше, че ще закъснея малко. Голяма работа нощта беше пред нас!

Отбих се в магазина да взема фъстъци, щото се разбрахме да правим уиски с фъстъци. Естествено взех си и два сандвича, така за сила и едно кафе. За жалост нямаше от любимите ми фъстъци едни с невестулка отпред, попитах продавачката какво става по дяволите, а тя ми каза, че въпросната фирма е закрита даже са я давали по телевизията, защото във фъстъците им са открити високи нива на радиация – колко не справедливо само защото хората са слагали повече радиация и те са я спрели. Понякога не разбирам някои неща. Все едно е да правиш витамини и да сложиш повече витамини в тях – какво толкова най-много да получиш витаминоза след това?

След това вече се намирах пред Бай Хюевият блок (предупредих ви за името) и чаках да ми отворят. Часът беше 17:40. Естествено закъснението направи впечатление на Бай Хю и той го отбеляза. В тях бяхме само двамата и жена му. Упс това не прозвуча както трябваше, просто исках да отбележа, че не бяха са навили останалите „гости” и май се налагаше да се справяме само тримата с 700ml GRANZ, като вече нямах в предвид жена му, а Малкия, който си довлече малкия задник само минути след мен. Аз тъкмо хапвах последните хапки от сандвича, който не ми хареса, защото имаше много нездравословни интегритети като: краставици, домати, маслини и магданоз (това последното всички знаем как действа), когато почувствах силната голяма ръка на Малкия, който изрева както обикновено „КО СТАА”. Щеше да ме задави, но бързо му простих, защото съвсем скоро направи нещо велико – взе чашите и разля в тях! Браво на Малкия явно беше взел куража със себе си! Чукнахме се за наше здраве и започнахме. Тогава забелязах нещо обезпокоително – алкохолът беше доста, а двамата ми приятели бяха добре подготвени и наточени за него! Чак ме хвана страх да не би да прекалят и така да си провалят вечерта. Не аз си ги познавам добре – точни момчета на място, но все пак Малкият беше взел изпит същия ден и знае ли човек? Въздъхнах тежко, защото разбрах какво трябва да направя, нещо, каквото съм правил десетки пъти преди това, като един виден хуманист и мизантроп. Та захванах се с моята мисия – да пия толкова бързо и много, колкото мога, а понякога се учудвам дори на своите възможности, даже си мисля, че съм като пичовете от „ХИРОУС”, ама това е само докато съм на макс. Вече като се замисля добре е да има такива хора като мен, защото колкото повече алкохол унищожавам толкова по-малко остава за непълнолетните дечица. Ах, ще се разплача отново, същински ангел съм! Та захванахме се с изпиването на GRANZ-а. Дето се вика гадна работа, ама все някой трябва да я свърши. Всичко мина почти перфектно. Да, вярно, че доста моменти у Бай Хюеви ми се губят, но добре си спомням, че си прекарахме чудно. Доста се приказвахме и се смяхме. Даже доколкото се спомням по едно време се смяхме, без да приказваме въобще. Всичко беше прекрасно с изключение на две неща. Първо – фъстъците, определено тия с повечето радиация са доста по-добри от тези, които бях взел, дано отново ги пуснат на пазара, като изпитана марка. Второ – към 19 без 20 бутилката уиски свърши и аз като се изнервих викам, „аз ще одаря още една бутилка” и хванах празно шише за гърлото и БАМ у масата, ама то не се чупи и аз си викам „ебаси тъпото”. Честно да ви кажа, искаше ми се по-подробно да ви разкажа какво се случи в Бай Хю, но не помня. Последно към 19 без 10 бяхме на входната врата, която в този случай използвахме за изходна и се отправихме към ресторанта, които се намираше близко до тях.  Дето Бай Хю вика само на 10 минути, но този път пътя, беше по-криволичещ и ние стигнахме за 20 минути.

Вечер:

„Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен” дa, но нямаше звезди. Единствено слънцето все още беше там, нейде далеч в хоризонта. Умиращо! Последните му кървави лъчи запалиха небето, което избухна в невиждан пожар събрал в себе си всичките красиви цветове и багри на света. Вървяхме през морската към ресторанта. Голямо впечатление ми направи, че казаните около училищата и детските градини са препълнени и от тях изригват всякакви отпадъци. Колко хитро! Евала на управата на града! Найлоновите торбички и останалите неядливи „боклуци” летяха свободно из целия град и се закачаха по дървета и храсталаци – гениално, чрез тази безплатна украса се запазвашe дълго атмосферата на коледните празници. А най-доброто в случая беше, че бездомните кучета и котки се хранеха свободно. Сигурно това е проектоплан на някои природозащитници. Обаче наистина гениално от тяхна страна, да оставят най-претъпкани казани около училищата и детските градини, така дечицата ще могат да си играят по-цял ден с помиярите – каква сладка идилия?! Даже докато вървяхме надолу към ресторанта видяхме полегнало, като в някой трон от боклуци, едно сладко кученце. Погледа му беше някакъв по-особен, някак по-искрящ, а от устата му се стичаше бяла пяна – милото сигурно по-цял ден не спира да преследва дечицата в неспирни игри, изглеждаше толкова изморено. Та почти стигнахме до ресторанта, той се намира точно до зоологическата градина. Даже като минавахме от там много ми се щеше да се отбия за малко, но Малкият ми каза, че нямало смисъл да плаша животните само. Това честно не го разбрах много?! Та вече се виждаше входа на ресторанта, където нашите колеги се снимаха за спомен. Всички изглеждаха прекрасно – ЧЕСТНО! Когато се записвах в МЕИТО няколко злоради хорица ми казваха какви ли не митове за момичетата в това училище. Примерно „Параграф 22” за МЕИТО гласял, че ако не си достатъчно пиян не искаш да правиш секс с момичета от това училище, а ако си достатъчно пиян вече не можеш да правиш секс въобще! НО ТОВА СА ПЪЛНИ ГЛУПОСТИ, честно ви казвам момичетата ни са супер, но да си призная аз повече се заглеждам по-момчетата, но и те бяха супер. Абе всичко изглеждаше идеално! Та и ние се присъединихме в този „Панаир на суетата”, но колегите ни отдаваха преголяма чест, като отказваха да се снимат с нас – просто искали да ни помнят завинаги единствено и само в сърцата си… Колко мили хора! Влезнахме в ресторанта, огромна зала с големи маси и дансинг за 100 човека, с една огромна тераса. Супер приличаше на една огромна кръчма, страшно ми хареса. Настанихме се! Изчаквахме още и последните колеги да дойдат. Дойдоха. След тях дойде и един мил човечец, който бил фотограф. Душица ви казвам, тъкмо се бяхме събрали да се чукнем и той ни изкара навън да се снимаме. Много обичам, когато някой ми нарежда. Сериозно, често ми се случва и е толкова хубаво! Та преди фото сесията глътнах 50 водка Търговище  (много добра, от нея пият и ескимосите и мечките, може би само те имат вграден имунитет за нея) за блясък в очите и отскочих до терасата. Беше много хубаво! Снимахме се в едни и същи пози, с едни и същи хора, с десетина различни фотоапарати – яко! После си говорехме доста, но си спомням много от разговорите, тая моя слаба памет, трябва да почна да пия „Гинкоприм”. Единственото, което си спомням, беше, че „най-големият” още го нямало, но щял да дойде по-късно, но така и не разбрах за кого ставаше въпрос. Прибрахме се вътре и започнахме с веселията. Хапване, пийване (при някои обратното), весели приказки и още такива хубави работи. По едно време свърши пиенето и малко се притесних, но напразно, до мен все пак беше Малкият и след като видя, че пиенето ми е свършило, той побърза да повика един от най-добрите ми приятели г-н Собиетски. Готин пич. И двамата! Малко по-късно дойде и една от най-добрите ми приятелки Сливовата, но не искам да си останете с грешно впечатление от името ѝ, тя си е добро момиче! И въобще нещата ставаха още по-весели. При някой излизаха дори леко извън контрол, но не и при мен – аз съм печен. По едно време на нашата маса се появи един весел човек, които идвал специално да ни поздрави, помислих си, че това е „най-големият”, но се оказа, че е един от преподавателите, които бил закъснял и затова ни уважавал малко по-късно. Чукнехме се и с него, поздравихме се, точно както си му е реда. После започна да ни чете лекция, как трябвало вече по-сериозно да се отнасяме, как ние ще ли сме да оправим България и такива ти ми работи. Някой подхвърли злорадо, че щом не е счупил нещо, не трябва той да го поправя, не съм много сигурен, но май бях аз. Но сега като се замисля едва ли, защото според мен България не може да се оправи, т.е. няма нужда, защото аз не мога да си представя по-хубаво нещо на света от нея. Просто не мога! Вечерта продължаваше в разгара си. Даже танцувахме с другите хора, всъщност те танцуваха, а аз се влачих по дансинга, сега ще кажете, бая си се напил свин…, но не е от алкохола само. Пробвайте да подскачате наоколо, ако сте сто кусур кила и вас ще ви заоблят краката. Нема начин просто – скачай! Но стига съм мрънкал беше си супер и танците си бяха супер. Много се накефих на DJ-я. Страшен пич ви казвам. Голям професионалист! Само той успя с 15 еднакви песни и две хора да ни държи на дансинга цели четири часа. Та забавата в ресторанта почти свършваше, но уви „най-големият” така и не дойде. Всичко си беше страхотно, но както преди това – ядене, пиене, снимки и лафове.

Тогава се случи нещо доста странно. Както си танцувах – вървях по дансинга, нещо в главата ми превъртя и всичко наоколо ми изглеждаше чуждо и непознато. Стреснах се! Около мен хора някакви, супер готини и весели, яка музика и един въпрос – КЪДЕ СЪМ? Та зачуден, сигурно съм се лутал доста, докато един симпатяга ме хвана и ми вика ела навънка. Помислих си, май нещо съм загазил. Аз му викам: „Абе не искам бе, не искам” – ама пичът беше доста корав и ме измъкна на вън. Вика ми насреща, що съм се спекъл нещо, а аз искам да му обясня, че дори не го познавам, ама нещо нямам сили и възможности да си управлявам езика, за да говоря. И тогава спомените започнаха да избликват един по един. Спомних си, че бях на ресторант. И тогава ТРЯС всичко ми просветна, сигурно съм се на тровил нещо от храната! Мамка му, обещах си повече, когато излизам никога да не ям, а само да пия! Та тръгнах вече по-уверено след пича, а той ми вика ще те оставя при Бай Хю, той чака Бай Хюевица на вън щяла да идва и после ще слезем долу на дискотека. Усмихнах му се, беше симпатяга с чисто лице, голямо чело и голям нос, малко дребен, но с доста добра физика, а кожата му беше с цвят на прегорял бъдем. Попитах го за името му, а той ми извика „Ах ти пиявицо мръсна” – колко странно име, може да е бил индианец, нищо чудно до мен мина човек с каубойска шапка, които заслиза надолу. Помахах му за сбогом „Чао пиявицо мръсна”, но не знам защо тогава ми се стори по-подходящо да го наричам Малкия.

Излязох навън, някакво симпатично момче с бяла ризка и вратовръзка чакаше пред входа на ресторанта, помислих си, че е сервитьор – супер щях да си поръчам една бира, да ми се избистри главата. Тъкмо му махам да дойде да вземе поръчката, когато той ме заговори. „Къде се губиш, хайде взимаме Бай Хюевица и слизаме долу при другите!” Доста се почудих, откъде по-дяволите тука всички ме познаваха. Попитах го едва, едва какво става, а той ми наговори едни такива пълни глупости. Първо ми вика, днеска всички хора наоколо сме празнували абсолвентска, защото сме завършили и щели сме да бъдем инженери скоро, ама аз се поогледах и видях стотина хора, с които щели сме да ставаме инженери уж! После поогледах добре себе си и разбрах, че ме бъзика. Добре си давам сметка, че да станеш инженер в България е адски трудно и просто не виждах, как може толкова много хора на едно място да са, а когато поогледах себе си веднага разбрах, че всичко е на шега, защото според мен никой не би дал титла инж. на мен – никога! Дори аз самия не бих си дал. Но както и да е послушах му още малко глупостите. После дойде едно такси, от което слезе едно русо момиче и тогава БАМ отново, та това беше Бай Хюевица, та таз аз я знам бе! После се сетих за Бай Хю и поглеждам назад, а той зад гърба ми. Стреснах се малко в началото, ама после видях, че е заспал на пейката. Има доста лек сън. Пооправихме се и те слязоха в дискотеката, а аз се отбих на е едно място – да пикая, за мое щастие този път беше тоалетна. Там пак се знаехме с всички. Даже ми викаха къде съм се губил и нямало ли да влизам. Реших да ги послушам най-сетне. Отправих се към входа на дискотеката. На вратата едни корави момчета ми се скараха, искаха ми някакъв вход, махаха с ръце, трябвало да имам билет и прочие. Не ги разбрах, честно, защо аджаба толкова се вълнуват. Отдръпнах се да направя път на някакви хора и тогава бръкнах в джоба на сакото си, от където извадих едно билетче, на което пишеше „Градски Транспорт” гр. Варна – ЦЕНА 0.80 ЛВ. Тъкмо щях да го изхвърля, когато единият от яките момчета на вратата ме забеляза и ми вика –  „Намери ли го, влизай” – и ме избута вътре, честно казано не си спомням какво стана там, сигурно е било адски яко обаче.

Заранта:

Следващите ми спомени са от едно такси, в което се возя с Малкия. Попитах, шофьора на таксито дали отиваме при „Най-големия”, а той ми се усмихна злобно и ми каза: „АР Ю ТОКИНГ ТО МЕ”? Отказах се повече да го питам каквото и да е било, Малкият ми каза да млъквам и че скоро ще стигнем вкъщи. Да наистина след минутка вече бяхме пред нашия вход. Шофьорчето спря точно пред входната врата, а аз му викам: „НЕ БРАТ НА 8-я ЕТАЖ”, а той ми отговори лаконично „АР Ю ТОКИНГ ТО МЕ”? Разделихме се по живо по здраво с Малкия, скоро пак щели да се видим, каза ми той. И аз се за изкачвах към квартирата. След доста усилия, вече бях вкъщи. Отидох до едното място, трябваше да довърша цикъла на бирата, ако ме разбирате. Загледах се къде точно отива онова и за миг в отражението в тоалетната чиния ми се стори, че видях „Най-големия”, но това стана само за миг и сигурно ми се е сторило. Пооправих се. Хапнах малко и  изпих една бира, след което си легнах. Дълго не можех да заспя. В главата ми се въртеше странната мисъл, че всичко от утре ще е по-сериозно, че трябва да бързам във всичко – работа, успехи, семейство, че няма да имам време за губене, че не трябва да спирам. Дълго си мислех за това, но скоро стигнах до извода, че пътеката на живота е прекалено кратка, за да бягаш по нея, за това се поуспокоих, че и утре няма да е толкова страшно, и кой знае колко по-сериозно. Да, всичко щеше да е наред. Затворих очи и заспах. Спах сладко.