Взели сте шофьорските изпити и сега накъде?
Тук мисля да разкажа скорошните си „приятни“ изживявания, които съпровождат различните процедури по изкарване на шофьорска книжка категория „В“. Макар, че бях благословен от съдбата или по-точно от мързела и ината си да изкарам шофьорска книжка на 24 години, възраст през която, едва ли ще ви се отдели време точно за кормуване и листовки, но това си е лично моя грешка… все пак мисля да премина направо към заветния миг.
Взели сте листовките (нищо стряскащо няма в тях (все пак на мен ми се наложи два пъти да ги взимам:първият път с 1, а вторият без нито една грешки), на изпита са два броя по 30 въпроса, като ви се позволява да направите общо до 5 грешки) и впоследствие сте издържали практическият изпит, така нареченото кормуване. След ден се срещате с инструктора си (онзи симпатичен чичко, който е потрошил няколко кофи с нерви докато се опитвал да ви научи на елементарните неща в шофирането (примерно да не влизате в завой на 4-та или 5-та предавка, да не обирате банкетите, бордюрите и налазелите по тях хора, как да си чупите крачето за да държите колата на полу-амбриаж и все такива весели неща)). Той ви връчва два листа (първият свидетелство за издържан теоретичен изпит, вторият за практичен такъв), стискате си ръцете, а ако сте някоя млада мома, може и целувка да получите. Пожелава ви безопасен и спокоен път, и да внимавате и спазвате съветите му за напред (като същевременно е сключил пръсти и мислено се моли да не ви среща на пътя си, поне не и през първите ви няколко години на кормилото). Предупреждава ви да не отивате в КАТ преди да са изминали пет дена от издържания изпит, защото протоколите ви няма да са стигнали още там. На вас от превъзбуда ще ви е все едно, дали ще чакате още пет дни, все пак най-важното е минало… но се оказва, че чакането ще е още доста повече.
Най-важното нещо, което вие трябва да направите преди да сте започнали курса (или поне малко след това) е да се запишете на БЧК курс (курс по отдаване на до лекарска помощ), който ще ви е необходим (или поне едно листче от там) за да може да подадете документи за вашето свидетелство. Но ако за съжаление сте като мен и отидете да карате въпросният БЧК курс след като сте издържали изпит, чакането за прословутата книжка се увеличава многократно и периода граничи с абсурдния максимум, който е необходим да изтърпите преди да вземете една брадва и да получите документа по най-бруталния възможен начин: хе хе хе, още няколко дни само и можеше да ме пишат по вестниците.
Но да се върнем на БЧК курса. Така трябва да предвидите времето си, че да се запишете за курса поне 40 дена (има някаква символика ако ме питате) преди изпитите си за кормуване (т.е. най-добре е веднага щом почнете курса да отидете до най-близкото подразделение на БЧК (Български Червен Кръст) и да се запишете за курса). Така, ако не го направите може да попаднете на листата на прецаканите баламурници, където бях попаднал аз. В деня, който взех двете свидетелства – ухилен до уши естествено, отидох до въпросното БЧК (клон Шумен, който се намира близо до старата поликлиника, в казанджийската улица). Там трябва да търсите счетоводство или каса, или нещо от сорта, където ще кихнете парите… по-точно ще се запишете, за да можете след месец и нещо да кихнете парите. Намерих мястото и там ме очакваше една жена видимо задоволена от работа та си (с такова впечатление останах след като я поздравих :“Добър ден. Тук ли да се за пиша за БЧК курс“, а тя нежно (доколкото го позволяваше дрезгавия глас) ми подвикна „Дай си личната карта!!!“). Дадох я бърже, такъв съм винаги бърже давам, и тя започна да ме пише в някакви списъци. След, което ми хвърли листче с някаква дата на него и ми каза да се готвя за курса (като нося химикал, за да решим някакъв текст) 40 дена от въпросната дата и да нося познайте колко лева? Да точно така 40 левчета (явно си го обичат това 40). Тука реших да включа чара си и започнах да и обяснявам, че съм изкарал курсовете си и само БЧК-а ми остава и ако има някакъв начин да ме запише по-рано, като и намигнах многозначително. Отговора беше лаконичен и категоричен – твърдо „НИЕ“ нямало възможност за по-ранна дата. Мислех си да споря (сега ме е яд де, трябваше да пробвам с кашлица Беронка, както ме учил чичо Митко – техниката е проста, закашляте се, вадите десет лева от портфейла си правите вятър с тях), но така и не спорих защото след ден пътувах за Варна и мислех там да пробвам да мина, оказа се, че и там се чака горе долу толкова време. Поразпитах няколко приятелчета, който ми обясниха, че може да се оправиш по-втория начин (даже 10 левчета била тарифата за документа, иронично нали), но реших да почакам – все пак к’во толкова. 40 дена горе-долу толкова ми беше курса, майната му.
Обаче е наистина весело да чакате нещо, което ви се полага доста преди това. Не се ядосах. Поне докато не се срещнах с един познат, който изкара изпитите две седмици след мен и отишъл да се запише за БЧК… Само че там не била нежната госпожа, а някакъв чичо, който го записал за СЪЩАТА СЕДМИЦА, само ДВА дни след като е отишъл. Ето тук бих искал да кажа, естествено ако ми позволите ДА Е*А ШИБАНАТА ТИ ДЪРЖАВА… ха сори, ако съм ви засегнал. Дано да не се срещам с лелчето втори път, хе хе хе. Та пича мина и замина и изкара книжка около седмица преди мен, хем го водих с две седмици преднина ??? Както обичам да казвам живеем в страната на неограничените възможности. Както и да е. Дойде заветния миг. Курса бе около 4 часа, така че щом дойде и вашият ред, оставете деня си свободен. Честно самият курс не беше лош, дори полезен, ако можеш да изтърпиш всичките четири часа без да загубиш интерес. Също така може да се почувстваш много умен, ако имаш елементарни познания по анатомия (примерно ако знаеш, че има разлика от артериална и венозна кръв). В началото сте предупредени, че курса е много важен и сериозен и че може да ядете дръвцето, ако не внимавате… (викам си радост още 40 дена) естествено всичко бе пълна заблуда. НЯМА ЧОВЕК, който си е платил курса и да не го е взел, като дойде вашият ред ще разберете как точно.
Взех и този прословут документ – един червено жълт с холограмен стикер и едно негово ксерокопие с печат и подпис, което да занеса в КАТ.
Естествено курса протече така, че да не мога да отида същия ден до КАТ. За това работата се отложи с още един ден. Почнах да поразпитвам познати, които скоро са минали през ада… през КАТ де. Казаха ми да пия два глог-валериана преди да тръгна и да се готвя да ЧАКАМ.
Само, че чакане нямаше. Признавам всичко мина на луд късмет и не ми отне повече от час, може би час и двайсет.
Сутринта запалих колата и отидох до КАТ… така де баща ми ме закара, исках да кажа. Естествено там няма конкретно обяснение кое как, но видях на входа един мъж, който тъкмо излизаше от гишето с информация и го попитах как се процедира. Той ми каза да отида на 7 гише и от там ще ме упътят. Имаше двама, трима човека, който за моя радост също бяха като мен кандидат шофьори и те хорицата ми казаха, че първо се минава през гише номер 1 (естествено не в същата сграда) за да си взема необходимите бланки. Отидох, обясних и ми метнаха два листа. Като се върнаха „мойте хора“ ми обясниха, че ми трябва още едно листче Декларация че съм български гражданин. Така де, давам на пичовете един куп документи, примерно за 16 години обучение в България, лична карта с БЪЛГАРСКО ЕГН, но те милите от къде да знаят, че съм българин?! Познайте в кое гише трябваше да взема Декларацията… Да точно така гише номер 1. Не виня лелката, която бе пропуснала да ми каже, дори се съмнявам, че нарочно го е направила, за да се видим пак. Сигурно ме е харесала – такъв голям розовобуз момък, че и възпитан при това. Тук искам да кажа, че нямаше нито един човек от персонала в КАТ, който да не бе учтив и да не бе отвърнал на поздравите ми (за което им благодаря)… така де доста „Добър ден“ и „Заповядайте“ получих, а лично това ми прави хубаво впечатление. Взех и декларацията и стана времето за техническата им почивка. 10:00 до 10:15. Мислех да попълня документацията сам. Има и вариант да го направи служител на КАТ, естествено се заплаща. Но после се спрях на варианта с намесата на чуждо тяло. Пишеше да се пише четливо, а аз пиша подобаващо неразбираемо за един инженер. За това тръгнах да търся нужното гише. То е номер 11 и се намира в един гараж до входа. Беше 10:10 и почивката на лелката попълваща документацията не бе свършила, все още пиеше кафето си на вън, но като ме видя, каза че ще ме оправи веднага (нямаше други нагли да я безпокоят в почивката й освен мен). И тука му провървя на розовобузия момък, си помислих. Подадох и бланките и като видях, че ще ги праска на пишеща машина ми стана малко смешно, така де освен в музеите и КАТ къде другаде ще ги видите. Само, че след две минути си получих документите готови и мандибулата ми увисна (мандибула е долната част на устата, ако не знаете, да не си помислите нещо). Така остана само да платя таксата (по-долу ще ви опиша точния ценоразпис на това да станеш шофьор) и да се върна, на кое гише познайте? Да точно така номер 1. Реших, че лелката има късмет. Отидох на касата имаше само двама преди мен. Там също бяха учтиви. Изцепих се, че искам експресна поръчка, а те ме поправиха, че в БГ има само бърза и нормална, съответно до 10 и до 30 дни, като цените са както следва 24 лв. и 36 лв. – реших да прасна бързата достатъчно бях чакал. Естествено ми излезе 44 лв. Имаше някакви такси, преводи и прочие. Така де доста хора трябва да храним в тая държава. Отидох на гише номер 1 и там имаше трима преди мен. А само десет минути след като се наредих опашката се увеличи на около 20 човека. Разгеле имах късмет след около 20-тина минути минах, а опашката се увеличаваше прогресивно. Бях задоволен обаче всичко мина много по-бързо от очакванията. От 9:40 до към 11:00 часа, когато получих листчето със заветната дата (след 7 дни).
Както изглежда безконечното чакане е към края си. Дето се вика, ако не стане нищо лошо с мен, примерно да се разболея, да ме блъсне кола или примерно казвам, само примерно, ако някой шибан мармот не ми натроши краката с някоя бухалка, от другата седмица съм шофьор и по документи. На всички, които ще последват моя път – пожелавам да са внимателни и отговорни по пътищата.
Ценоразпис:
- Курс (различно) средно около – 650 лв . За задължителните 31 часа.
- БЧК курс – 40 лв.
- Медицинско – 2,5 лв (2,40 такса личен лекар и 0.1 лв бланка)
- Такси и прочие в КАТ – 44 лв (за бърза поръчка до 10 дни) + 4.6 лв за попълването им от служител (може и собственоръчно)
Необходими документи:
- Свидетелство за издържани теоретичен и практически изпит (двата листа от инструктира)
- Копие на диплома за завършено образование (минимум основно)
- Копие от БЧК свидетелство за завършен курс
- Снимка един брой.
- Медицинско свидетелство от личен лекар.
Надявам се да съм бил полезен.
Грозната истина – романтичината комедия на 2009?
Грозната истина (The Ugly Truth)
Има женски филми има и мъжки (примерно уникалните серии на Рамбо, ала на тях ще се спрем друг път), но има и такива филми, като „Грозната истина“, които минават пред всички.
- Плакат на Грозната истина (the Ugly Truth)
Унисекс си е филмчето отвсякъде. На постера забелязваме един Джералд Бътлър, който е все така в добра форма, както в „300“ (но след първите минути на филма, разбираме, колко добре си е похапвал пича от 2006 на сам и че Photoshop върши чудеса), както и да е жените да кажат дали е секси, според мен килцата, които е качил му отиват. Та да се върнем на плаката. Джералд е там и прикрива мъжествеността си с едно сърчице. Такова червеничко сърце държи и невероятно красивата (лична оценка, както казваше един приятел надървяш ли се значи е хубава) Катрин Хейгъл, само че тя го е вдигнала високо до главата си. Още от него сме предупредени какво следва. Множество лафове, комични ситуации и мъдри изводи, които ще трябва да ни убедят, че любовта за мъжете преминава през „оная“ ни работа, а за по-нежната част от човечеството тя е единствено в главата им. Като се замислих с моето мръсно подсъзнание (а то си е доста мръсно) си рекох , че много лесно двете неща, оная му работа и главата й могат да се съберат, но се възмутих от себе си. Но още в самото начало на „Грозната истина“ Майк (Джералд Бътлър) разкрива, че няма никакви 10 стъпки за покоряване на един мъж, а има само една и тя се нарича… „свирка“ така, че явно не само аз мисля така (естествено на английски не звучи толкова вулгарно blowjob). С този факт повечето мъже, се съгласяваме на мига, макар че, според мен за българския мъж (ние сме си по-претенциозни) стъпките се две – гореспомената „свирка“ и мусака (така де свирките са до време, мусаката е за цял живот).
Филма ни разкрива трудния път на любовта (ха колко оригинално нали), който трябва да изминат водещият на скандалното предаване „Грозната истина“ Майк Чадуей (за който няма такова животно като истинска любов) и неговата консервативна и стеснителна продуцентка Аби Рихтер (за която дори думичката „ерекция“ не е подходяща за национален ефир). В началото на филма двамата са в много обтегнати отношения, като Аби направо мрази своят подчинен, който въплъщава всички презирани от нея качества на куп. Но постепенно между тях се ражда силно приятелство, когато нахакания Майк се захваща със задачата да научи Аби как да съблазни нейният мъж мечта – Колин, който естествено е… доктор. В последствие това приятелство прераства в истинска и „чиста“ любов, за да може в баналния хепиенд да видим двама лудо влюбени Аби и Майк, които не могат един без друг. Нищо оригинално, като история, но въпреки това филма е хубав и забавен. Най-вече заради силната химия, която струи от Джерард Бътлър и Катрин Хейгъл, когато са заедно на екран и свежия унисекс хумор (лично аз не се сещам за романтична комедия, в която да се споменава толкова пъти думичката ASS и COCK, в не вулгарен превод – дупе и чеп). Другото, което много радва, че филма поставя двете гледни точки за перфектния партньор от мъжка и женска гледна точка, естествено за да е забавно и двете са в максимално допустимата крайност.
Дали филма е романтичната комедия на 2009 година, определено за сега отговора е твърдо ДА. Естествено има още няколко предстоящи „бисера“, които ще излязат, но силно се съмнявам да впечатляват повече от „Грозната истина“.
И за десерт. В една от най-романтичните сцени Джерарлд и Катрин са във вихъра на танца на едно много добро латино парче, което може да чуете тук.
Песента от „Грозната истина“ (The Ugly Truth) Latin Soul Syndicate – El gitano del amor
Великолепната седморка
Предполагам, че всички си имате любими песни, които обичате да слушате по-различно време в зависимост от настроенията ви. Поне аз съм така… Имам си пакет за всичко. Дет се вика много-пакетен пич съм. Тук ще споделя седем песнички (великолепната седморка), които наистина имат силата да ме пробудят от дълбокия ми сън, който напоследък е много дълбок. Може да ги пробвате вършат чудна работа.
7. 50 Cent – Get Up
Ами чисто мъжко парче – брутален и агресивен ритъм. Всеки път, като я чуя си викам, че пак ще ходя да блъскам кат животно у фитнеса, както 50 цента в клипа, ама после наливам кафето от машината, сядам пред компа и чакам… Кое ли? Ами вълшебният ефект „черното злато“.
6. Elbow – Grounds For Divorce
Заради Хаус, д-р Хаус. Дет се вика Хаус Рулс, а с тая песен лудият доктор се събужда в промо-клипа на сезон 6. Но като оставим сериала настрана, това си е една много яка песен.
5.Lenny Kravitz Live
Защо ли? Защото не може без Лени, а в тая песен е вкарал толкова много звуци, че направо не мога да повярвам.
4. P.O.D. Alive
Защото се чувствам толкова жив след като съм я слушал.
3.Joe Satriani – Always with me, always with you
Всъщност това парче мога да го слушам винаги, защото Joe има една от най-невероятните китари на света, а специално тази песен ме кара да се чувствам щастлив – идеално за ранно слушане.
2.AC/DC – Back in Black
AC/DC какво да говорим. Тук може да сложите произволна тяхна песен. Специално тая постнах, заради чичо Слави Трифонов. Все пак все още я върти в като мотив в Шоуто си, а той ги разбира тия неща.
1.Jimi Hendrix – All Along The Watchtower
Защото тая песен има най-размазващото начало за мен. А китарата на Jimi е неповторима…
Това е моята великолепна седморка за отскок.
„Без музика животът щеше да е една грешка“ Ницше
Предполагам, че всички си имате любими песни, които обичате да слушате по-различно време в зависимост от настроенията ви. Поне аз съм така… Имам си пакет за всичко. Дет се вика много-пакетен пич съм. Тук ще споделя седем песнички (великолепната седморка), които наистина имат силата да ме пробудят от дълбокия ми сън, който напоследък е много дълбок. Може да ги пробвате вършат чудна работа.
Предполагам, че всички си имате любими песни, които обичате да слушате по-различно време в зависимост от настроенията ви. Поне аз съм така… Имам си пакет за всичко. Дет се вика много-пакетен пич съм. Тук ще споделя седем песнички (великолепната седморка), които наистина имат силата да ме пробудят от дълбокия ми сън, който напоследък е много дълбок. Може да ги пробвате вършат чудна работа.
7. 50 Cent – Get Up
Ами чисто мъжко парче – брутален и агресивен ритъм. Всеки път, като я чуя си викам, че пак ще ходя да блъскам кат животно у фитнеса, както 50 цента в клипа, ама после наливам кафето от машината, сядам пред компа и чакам… Кое ли? Ами вълшебният ефект „черното злато“.
6. Elbow – Grounds For Divorce
Заради Хаус, д-р Хаус. Дет се вика Хаус Рулс, а с тая песен лудият доктор се събужда в промо-клипа на сезон 6. Но като оставим сериала настрана, това си е една много яка песен.
5.Lenny Kravitz – Live
Защо ли? Защото не може без Лени, а в тая песен е вкарал толкова много звуци, че направо не мога да повярвам.
4. P.O.D. - Alive
Защото се чувствам толкова жив след като съм я слушал.
3.Joe Satriani – Always with me, always with you
Всъщност това парче мога да го слушам винаги, защото Joe има една от най-невероятните китари на света, а специално тази песен ме кара да се чувствам щастлив – идеално за ранно слушане.
2.AC/DC – Back in Black
AC/DC какво да говорим. Тук може да сложите произволна тяхна песен. Специално тая постнах, заради чичо Слави Трифонов. Все пак все още я върти в като мотив в Шоуто си, а той ги разбира тия неща.
1.Jimi Hendrix – All Along The Watchtower
Защото тая песен има най-размазващото начало за мен. А китарата на Jimi е неповторима…
Това е моята великолепна седморка за отскок.
„Без музика животът щеше да е една грешка“ - Ницше
Изгубена
Изгубена
Деян Апостолов
„ Anybody seen my baby
Anybody seen her around
If I just close my eyes
I reach out and touch the prize
Anybody seen her around
Lost, lost and never found
I must have called her a thousand times
Sometimes I think she’s just in my imagination
Lost in the crowd”
(Rolling Stones - Anybody seen my baby)
Някой виждал ли е моето момиче?
Някой да я е виждал наоколо?
Ако затворя очи
Мога да се пресегна и докосна моята награда…
Някой да я е виждал наоколо?
Изчезнала,загубена и нивга намерена
Сигурно я виках хиляди пъти
Понякога си мисля че тя е единствено
във въображението ми…
изгубена в тълпата…
Вечерта е дълга и безкрайна, като пътя за рая.
Седя зад бюрото си и не зная как да започна! Не съм написал нито дума, а това не ми се бе случвало до сега и слава Богу би било гадно, при условие че съм писател, отгоре на всичко такъв, на какъвто му плащат да пише. Тоя път ще трябва да се изпотя здравата обаче, защото това не е поредната ми „страшна” история, въпреки че само от мисълта за нея целият ми гръб настръхва и ме залива море от тягостни вълни. Трудно е – никога до сега не ми се е налагало да пиша за себе си. Всъщност не трябва да пиша за себе си, а за жена ми, но това ми изглежда невъзможно, защото не я познавам добре, а как да пишеш за нещо, което не познаваш? До скоро не я обичах дори или поне не знаех, че я обичам, а сме женени от две години. Не се мръщете сега и Вие не познавате Лора!
Лора е брюнетка. Слабичка и дребна, но с добре изваяно тяло, което винаги ми е приличало на умален модел на скулптура, на някоя богиня на любовта – перфектно и същевременното студено като камък.
Лора има много хубаво лице – симетрично и с правилни черти, които я правят красива.
Лора е добра. Добра с всеки и във всичко.
Лора има страхотен характер – не се сърди за нищо, никога и винаги отвръща с добро. Признавам поне с мене е такава, за другите не зная.
Лора е доктор, всъщност наскоро завърши и сега минава през „месомелачката” на спешното отделение.
Лора иска да помага на всички.
Лора е пич. Гледа мачове с мен и пие бира.
Лора има най-големите и прекрасни кафяви очи, които съм виждал, като на някоя сърна.
Лора ме обича, убийте ме не зная защо?
Лора обича да обича – всичко!
Лора, обаче живее сама в своя приказен свят, затворена във високия замък, зад чийто зандани не допуска никой… дори мен.
Искам да я разбера, но няма смисъл! Нали?
„Жените трябва да бъдат обичани, не разбирани”! Мисля Оскар Уайлд го е казал това, а то е най-вярното нещо, което съм разбрал от живота.
С Лора се запознахме преди пет години. Беше още първи курс. Беше си още зелена, но дотогава не познавах такова момиче. Тъкмо бях завършил висшето си образование и се шляех на воля. Бяха ми паднали доста парички и можех да живее спокойно месеци наред. Не мислих за работа, все още не бе ми нужна. Не мислих и за жени… по-точно за „жена”. Бях се отказал от любовта. Ако има нещо измислено на тоя свят – това е любовта. Имам чувството, че хората вярват в нея само за да направят по-интересен живота си. Не съм безсърдечен – напротив, просто бях изпатил доста пъти преди това и онази „приставка за любов” в сърцето ми просто отказа да работи. Така се случи не съм искал.
Но срещнах Лора. Всъщност един приятел, който беше хлътнал здраво по нея ни запозна. Хареса ми още от пръв поглед. И всичко, като с магическа пръчка се нареди на мястото си… ха, щеше да е много хубаво, но не се случи точно така. Наистина ми харесваше, а колкото я опознавах разбирах какъв невероятен човек е. Толкова мила и добра – като някакъв ангел от църковните песни. Но винаги стоеше на дистанция от мен, а аз я исках цялата. Такъв съм, искам да знам всичко за хората, на които държа или поне всичко, което не би ме наранило.
И тогава пишех и то много. Дадох й да прочете мои неща – виках си, че ако ги хареса ще мога да започна да изпитвам някакви чувства към нея. Не зная защо, но това е важно за мен… може би е някакъв комплекс – не зная? Но до сега не съм бил с жена, която да е харесвала писането ми. И Лора не го хареса!
Няколко дена след като и бях дал да прочете черновата на една от книгите ми, тя ме извика да пием кафе у тях. Виках си, че звездния миг е дошъл. Очаквах зарята на любовта да избухне с пълна сила. Но… Беше се приготвило момичето, както всеки път до сега. Спретнала квартирата, наредила сладки на масата, а на печката все още горещо джазве пълно с най-ароматно и хубаво кафе. Тя го приготвя невероятно кафето.
Настаних се удобно, даже захапах някаква сладка от нерви, а по-принцип не ям сладки неща. „Без захар, нали?” – попита ме тя. Не й отговорих просто кимнах. Скоро получих чашата си и тя се настани до мен. Много близко. Нямаше как – щеше да се получи, все още не го чувствах, но бях сигурен в това. Говорихме си за общи неща, тя спомена дори и за училището си, а това е тема, която не се споменава пред мое присъствие от приятелите ми – знаят, че го мразя, но няма да ви обяснявам сега. Търпеливо и жадно я изчаквах, а тя ми говореше все празни приказки. Единствено очите издаваха нещо – в тях имаше един влажен блясък, който ги караше да искрят като падащи звезди. Прииска ми се да я целуна. Не, все още не изпитвах нищо, нямаше го ония трепет от крилете на пеперуда пърхаща в стомаха ти, този трепет, който останалите наричат любов. Нямаше го! Но няма да крия, че ме привличаше страшно, всъщност винаги е било така, надявам се и за напред също.
Двамата млъкнахме. Сякаш нямаше за какво да говорим повече. Тя наведе поглед и аз загубих онази искра на надежда, която блестеше там. За това я попитах:
- Прочете ли книгата?
- Да… малко, само началото…
- Как само началото…
- Имаш талант, но не си ли се замислял, че за някой неща е по-добре да не се пише?
Причерня ми пред очите, когато го каза. Мислех да си тръгна. Какви ми ги говореше само?
- Не исках да прозвучи така – усети болката ми, за това реши да сложи ръка върху моята – сигурно да ме утеши.
Но нямах нужда от това – все пак не съм някоя депресирана мацка. Бях свикнал с всичко гадно на този свят. Дори се радвах – всичко си идваше на мястото и не се налагаше да се мъча да обичам.
- Нищо – сопнах се аз.
- Не, не, чакай сега, ти май се разсърди?
„Браво бе моме, как пък го усети веднага (определено имам комплекс на тая тема)” – помислих аз.
- Много тежка ми дойде историята, дори се разплаках… не беше страшна, а невъзможна за четене, поне за мен…
„Ха браво булка (така викам на жените, когато ме ядосат), продължавай в същия дух! Невъзможна за четене била? А знаеш ли, че тая книга е пред печат и то не лоша бройка коли? Знаеш ли, че тая книга ми отваря врати, за които само съм си мечтаел? Знаеш ли, че тази книга ще покаже на света, че съм писател?”
Тя отдръпна ръце от моите. Сигурно е почувствала чернилката, която се бе разляла в мислите ми. Очите й гледаха виновно пода. Искрящият блясък бе натежал толкова в тях, че се отрони като няколко чисти сълзи, който се стекоха по-страните й. Веднага реагирах. Най-мразя някой да плаче заради мен, а освен това имам способността да прикривам чувствата си така умело, че няма човек на света, който да ги забележи.
- Хей, сладур, няма проблеми. Честно… Моля те – казах с всичката нежност, на която бях способен.
- Не, ти се обиди, а аз най-малко искам това…
- Е ми как няма да се обидя, нали съм мъж – значи съм изграден от комплекси – казах аз и се ухилих. Сигурно съм направил страхотно глуповата физиономия обаче, защото това я разсмя.
- Сърдиш се – повтаряше заядливо тя.
- Спокойно ще ми мине – реших да лъжа по-достоверно аз.
- Не исках да те лъжа. Не ми хареса беше много…
- Радвам се, че не ме излъга – наистина бе така. Според мен една жена не трябва да лъже никога, освен, ако от това не зависи живота й или пък случайно е писател.
- Не исках…
- И, аз. Но не е чак толкова страшно. Все още сме приятелчета, нали? – това беше най-тъпото нещо, което съм й казвал някога. Повече никога не съм й говорил така.
- Но, аз не искам да сме приятели – поне тя не използва тъпата дума, ала следващата, която се задаваше, ме плашеше. Мислех да я прекъсна. Не посмях… добре, че не посмях.
- Аз те обичам – каза тя и се доближи съвсем до мен. Главата и клюмна към рамото ми – сякаш нямаше как да не я поема в ръце. Прегърнах я с лявата си ръка, а дясната погалих по бузата – цялата беше влажна от сълзи. Не разбирах, защо плаче, не се опитвах дори, но ми беше страшно гадно.
- И аз те харесвам, но…
- Аз не те харесвам – ОБИЧАМ ТЕ! – викна тя.
- Но ти дори не ме познаваш, вярно, че се знаем от месеци, но не ме познаваш…
- Защо се правиш на сляп. Сега ми кажи, че не си забелязал нищо?
По дяволите, ако съм забелязал нещо! Не можеш да разбереш ни една от тях – казвам ви, ама честно ви казвам. Направих се на глупав и кимнах.
- Как може да обичаш някого, без да го познаваш?
- Много лесно, пък и аз те познавам достатъчно!
- Е добре какво ми обичаш тогава?
- Тебе бе глупаче… тебе обичам – каза тя и започна да се топи направо. Явно бях я заблудил, а точно в тоя момент за малко да разваля всичко, много мразя някой да ми се лигави – особено жена. Но си дадох сметка, че може това да е любов, нали аз не знаех какво е. За това останах.
- Не разбирам – упорствах аз.
- Не е нужно да разбираш, когато обичаш – каза тя.
Стори ми се толкова мъдро това, че се усмихнах от сърце. Тази ми реакция премина през лицето й като светъл лъч и то стана още по-хубаво.
Наистина не разбирах обаче!
Аз съм мъж. Доста груб. Едро телосложение, което годините сигурно, ще превърнат в дебело телосложение. Макар, че лицето ми има по-скоро женски черти и изглежда красиво и нелепо на това едро тяло. Не съм сигурен, що се отнася до финансово отношение – не ценя парите. Донякъде съм забавен, но по-скоро досаден. Не е добре да се разчита на мен. Имам силен характер, за да не кажа авторитарен и винаги искам да става на моята. Добър съм, но само с добрите и мразя несправедливостта, а често целия живот ми изглежда несправедлив и е така понякога. Имам някое друго качество признавам сам, но единственото, което си струва е, че пиша, а за нея бях „невъзможен за четене”. Тогава какво бе намерила в мен?
Имаше само два изхода. Да я отрежа и по живо, по здраво за всеки или да бъда с нея. Така и направих – целунах я. Беше хубаво, но не бих казал, че беше любов, поне за мен не беше. За нея не смея да твърдя какво е било, но ми се струваше още по-хубава и добра.
След това нещата тръгнаха на собствен ход. Не упорствах. Нали бях се примирил, че няма любов, но страшно много исках семейство, най-вече деца. Изборът ми беше лесен, но дали беше справедлив спрямо нея?
До себе си имах невероятна жена, такава, че приятелите ти да завиждат. Имах много добър човек, което за мен беше много по-важно. Оказа се, че си пасваме идеално или поне успяхме да се нагодим така. Сексуално нещата вървяха добре, липсата на любов при мен не разваляше удоволствието – напротив нещата вървяха гладко. Оказа се, че имаме сходни интереси – кино, театър, обичаме една и съща музика, двамата искаме деца и то повече от две, искаме и куче, предпочитаме планината пред морето и редица други нещица, който придават онзи сладък вкус от съвместното съжителство. Единствено разликата идваше в това, че за разлика от мен, тя не харесваше писането ми, но винаги ме подкрепяше в това. Милата сигурно се надява един ден да пиша за цветя и рози, а не за серийни убийци и прочие.
Скоро, заедно с благословията на родителите ни и всички приятели, дори Георги, който ни запозна и все още бе влюбен в Лора, решихме да се оженим.
Тя беше на двадесет и две години, тъкмо завършила втори курс, а аз бях на 25 занимаваш се с детските мечти да пиша. Макар, че мразя всичките архаични ритуали, а в частност тези на църквата, сключихме както граждански, така и църковен брак. Заради нея – тя заслужаваше перфектна сватба, за жалост, за да е „перфектна” трябвало и аз да присъствам – стиснах зъби и издържах докрай. Бях награден за добро поведение първата брачна нощ, за това си струваше усилията.
После заживяхме щастливо… наистина! Издадох книгата, не се прие добре от критиката, дори беше съсипваща, но пък се прие от хората, за това получих договор за още три, както и солидна сума. Тя продължаваше да учи. Завърши с отличие. Реши да става хирург, за това почна да практикува в спешното отделение. Изискваха го, за да продължи после специализацията. Аз не и се пречках, въпреки че бях силно против – не мога да я разбера, тя не е създадена за доктор, прекалено лично приема всичко. Ала не спорих с нея.
Нещата си вървяха гладко. Тя работеше някакви ужасни смени по дванадесет часа, че и отгоре. Аз си стоях вкъщи и пишех. Имахме ли свободно време го споделяхме, бях страшно компромисен от тая гледна точка, защото винаги аз се съобразявам с нея, но си заслужава. Опитвам се да я разсмея винаги, когато сме заедно – не винаги се получава, за сметка на това не е имало ден, в който тя да не се е чувствала обичана, а това беше всичко, което целях. Колко е странно само? Как може да накараш някой да се почувства обичан, без самия ти да обичаш?
И сега би трябвало да спра да говоря, но всъщност това, което искам да ви кажа започва едва сега. Заради това, което се случи вчера сутринта и наруши баланса в изкуствения ни рай. Но си мисля, че всичко е било за добро, понякога трябва да те ритнат силно по задника, за да разбереш, че си жив.
Беше рано сутринта. Към пет, пет и нещо. Лора трябваше да се върне от дежурство, а мен ме беше обхванала оная лудост, която хората наричат муза и пишех безброй думи, добре подредени в редове, за да се превърнат скоро в книга. Обичам да пиша на силна музика. Това ми помага да остана сам, а ако не съм сам не мога да пиша. За това бях усилил подобаващо за пет сутринта уредбата си, когато усетих, че тя се прибира. Бях по средата на едно трудно изречение, което все още не се предаваше, но въпреки това отидох да я посрещна. Тя винаги се радва, когато я посрещам, дори си мисля, че за това ме обича… Знае ли човек?
Тъкмо отварях коридора от уредбата се чуваше как „Led Zeppelin” са стигнали по своята магична пясъчна река до своят Шангри-ла. Аз моят така и не го намерих, но не го и търся особено.
Усмихнах се обичам тая песен, но усмивката ми продължи много кратко, само докато я видях. Лора седеше в антрето, косата й беше мокра и трепереше. Беше навлякла някакво сако и каквато е дребничка се бе загубила в него. Веднага притичах при нея и я прегърнах. Чувствах тялото й треперещо като лист в прегръдката ми. Опитвах се да я запитам какво се е случило, но от хриповете и сълзите й разбрах, че ще е безсмислено да я разпитвам. Прегърнах я по-силно, така че да може да усети сърцето ми, да разбере, че съм до нея, че няма от какво да се страхува повече. През главата ми минаваха страшни мисли, дори няколко отвратителни! Защо хората сме такива, винаги очакваме най-лошото, може би, защото то самото е в нас и само чака подходящ момент да изскокне наяве? Дръпнах я под светлината, за да я огледам цялата – не беше раздърпана и дрехите и бяха достатъчно спретнати за облекло в края на работния ден – слава богу не бе нещото, от което най-много се страхувах. Тя продължаваше да рони сълзи, искаше да ми каже нещо, но дали ме е чувствала така далечен, както аз нея в този момент?
Не чаках повече хванах я за ръката и като малко дете я заведох до банята. Пуснах крана на душа и от него бликна топла вода. Цялата баня започна да се пълни с пара, сякаш хиляди бели духчета бяха избягали от своето светилище и се лутаха изгубени между нас. Бях й помогнал да се съблече малко преди това, но аз все още стоях с дрехите – някакви дънки и бяла риза. Тя навлезе под горещата струя и водата започна да се разбива на пръски по гладката й кожа. Все още трепереше, но по-малко. Тъкмо се бях отървал от ризата си, когато погледите ни се засякоха. Усетих, че има нужда от мен веднага, за това отидох и я прегърнах под душа, така както бях с дънките. Добре, че го направих, защото милата се свлече в ръцете ми веднага щом я прегърнах. Подпрях се с гръб на стената и плавно се спуснах, докато не седнах на мокрите плочки. Душа не спираше да ни облива с гореща вода и въпреки това се чувствах страшно мръсен, сякаш бях виновен за нещо. Тя се беше загубила в прегръдката ми и все още плачеше, но едва долавях хлипащите звуци, а сълзите й се размиваха от водните капки.
Стояхме така доста дълго време над петнайсет минути, тя стоеше все така в прегръдката ми – толкова близо и в същото време толкова далеч. Исках, дори се молех да ме допусне до себе си. Бях тук при нея, а тя се бе затворила в своя свят. Толкова ли не заслужавах да ме пусне поне за малко в него?
Погледите ни се засичат по едно време. Тя се доближава до мен. Сякаш прочела мислите ми. Започва да шепти в ухото ми и скоро усещам, че капките от душа стават със солен вкус… така и не разбрах кога съм заплакал.
Като всяка друга история и нейната започва от някъде:
Предния ден застъпва на смяна към 18:00 часа. По това време съдбата разиграва друга случка. Една бременна в седмия месец жена тръгва с колата си от вилната зона към града. Времето е добро, няма никакви лоши атмосферни влияния и въпреки това, след час път колата й занася точно над моста. В паниката жената успява да изкриви волана на автомобила, но само дотолкова той да не пропадне в реката, ала засилен да се вреже жестоко в мантинелата. Огнена диря от искри следва колата докато тя спре няколко метра след удара обърната по капак.
Мястото е неоживено и отдалечено. Помощта пристига едва след час. Вече е 20:00 и денят започва бавно да се топи. Всички действат задружно. Някой от пожарникарите раздират ръцете си в ламарините в опит да измъкнат пострадалата. Но колкото и да бързат за нея времето е спряло отдавна, още по време на катастрофата. Удар в главата й предизвиква мозъчна смърт и тялото продължава да живее без душа. За нея е късно, но живота на бебето в нея не е приключил. Тук идва работата на парамедиците – малък екип от един доктор, шофьор и двама стажанти – единият, от които е Лора.
Времето е от значение. Качват мъртвата в линейката и поемат към болницата. През целия път подготвят тялото за операцията. В болницата жената прилича на огромна машина накичена с безброй тръбички и системи. Сякаш в залата ще я чака д-р Франкенщайн. Докторите правят всичко възможно нещата да минат с минимални щети. Предизвикват раждане, ала бебчето е прекалено малко и недоносено. Няма го така жадуващия плач. Сякаш клетата душа излязла от мъртвата си майка няма сили да посрещне живота!
Какво ли е да се родиш мъртъв? Дори един безплатен дъх да не получиш от тази покварена земя! Нима някой е заслужил толкова жестоко наказание?
Минава още една минута, но не се чува така необходимия плач.
Лекарят крещи за набор за интубиране. До него все още е Лора почти като призрак безплътен, молещ се този кошмар да приключи максимално бързо. Ала при сигнала нещо в нея се задейства и тя подава необходимия набор, който е толкова малък, че прилича по-скоро на детска играчка, сякаш от него не би зависело нищо. Докторът се готви за манипулацията, но точно преди да започне устните на бебето се размърдват, божествената сила на живота надделява. Белите дробчета на бебето се изпълват с въздух, който ги раздира. Болката е нечовешка. Болката от първият допир с живота.
Така се ражда човек от болка, с болка!
Бебето вдишва първата си глътка въздух, а при издишването си заплаква.
Звукът е прекрасен, по-прекрасен от „Одата на радостта”. Звукът на живота.
Лекарският екип вече е по-спокоен, дори се появяват няколко усмивки, който остават скрити под маските. Има още много работа. Вършат я бавно и сигурно – без да грешат.
След час бебето е в кувьоз. До него дежури Лора. Тя не дежури, а бди. Нещо по-първично от самата нея е задействало инстинкт, който е изпълнил цялото и сърце с майчински чувства.
Тя бди, а детето спи.
Всеки трепет от негова страна е знак, че има сили да се бори с живота. Всяко по-дълго мълчание я кара да се тревожи. Дълбокият сън е толкова съблазнителен, че не разбираш как потъваш във вечността.
Някъде там обаче е и надеждата, че всичко ще се оправи.
Минават минути, часове… започва новият ден. Положението е повече от обещаващо. Минава още време лекарите обявяват състоянието за „стабилно”.
Надеждата е все още някъде там, но вече блести с пълна сила.
Лора е смазана. Чувствата и емоциите са я изцедили цялата. Едва успяват да я отделят от кувьоза. Застъпва нов дежурен, ала всички притеснения и неволи остават в нея.
Отива до банята на персонала и си взима душ. Все още се владее.
Отива до улицата и хваща такси, казва адреса тихомълком на шофьора, който е потънал в негови си тревоги. Лора стиска зъби, за да не заплаче. Все още се владее.
Отива до входната врата. Отваря я и се озовава у дома. Вече няма какво да я спре и всички чувства избликват от нея.
Лора свърши историята си и отпусна глава на рамото ми. Душът все още ни обливаше с горещата си струя. Погледах красивата жена в прегръдката си. Моята жена! Тя се чувстваше облекчена като че ли след изповед. Като „истински” мъж потулих чувствата си и сълзите ми спряха. Надигнах се леко, като внимавах да е удобно на Лора. Спрях крана на душа. Водата спря, ала още продължаваше да се отцежда от нас. Все още се чувствах мръсен. Хиляди черни мисли прехвръкваха из главата ми. Живота продължава. Изправих се и вдигнах Лора на ръце. Не можех да усетя тежестта й – въпреки че е много лекичка в тоя момент ми се стори направо безплътна. Навлякох й халата за баня. Тя правеше всичко механично. Сякаш нямаше енергия, нито желание за нищо. Оставих я да полегне на дивана в хола и отидох да приготвя спалнята. Преоблякох се преди да се върна, ала дрехите ми полепнаха по все още мокрото ми тяло.
Когато се върнах в хола, тя се беше изправила и изглеждаше малко по-добре. Усмихна ми се, не съм сигурен дали обаче аз и отвърнах. Музиката все още звучеше. Миг Джагър търсеше своето момиче сред тълпата. Моето беше тук. За първи път беше тук наистина. Вече я чувствах и разбирах. Предложих да я пренеса в спалнята – тя се съгласи и скочи в прегръдката ми. Вдигнах я високо, ала не тръгнах веднага. Стоях и я гледах. Струваше ми се страшно слаба и уязвима. Помислих си, че ако не беше се сгушила в мен не би могла да съществува. Същото почувствах и за себе си. Тогава на лицето ми се изписа усмивка.
- Какво има, защо се усмихваш? – попита ме тя.
- Обичам те – отвърнах аз.
- Знам.
- Аз не знаех.
- Само си мислиш, че не знаеш – заядливо каза тя – Айде да ме водиш да спя.
Така и направих. Отидохме в спалнята. Легнахме и тя заспа почти на мига. Аз не можах. През главата ми преминаваха сцени от първата ни среща до сега. В някой намирах любовта или поне така ми се струваше. В други – по скоро не. Не зная! Обърнах се към нея и я погалих. Бях я намерил. Беше тук.
Усмихнах се. Не зная дали преди съм изпитвал любов към нея, но това, което се случи днес беше любов…
Нали?
Отрова
Отрова
Деян Апостолов
Чувството беше съвсем ново. Тялото му се наслаждаваше плахо, объркано от десетките противоречиви усещания, които достигаха посредством милионите рецептори и нерви до мозъка, където рисуваха един нов свят. Той беше объркан. Страшно объркан! Имаше нужда от почивка – личеше си, но въпреки това продължаваше да крачи така безсмислено и монотонно напред. Пръстта под краката му беше замръзнала и при допир с нея се чуваше екота на всяка стъпка, сякаш самата земя стенеше. Зимата беше подранила. От седмица насам леден вятър навяваше сняг навсякъде. Дори короните на дърветата, където все още стояха повехналите им листа, побеляха. Наоколо земята седеше сама и бяла. Хора по пътя не се виждаха. Няколкото села, през които мина бяха разрушени и пусти. Войната беше стигнала до тях, бе отнела живеца им и оставила смъртта след себе си. Единствено живо, което можеше да се види бяха няколко домашни животни – осакатени, забравени и бездомни, лутащи се из нащърбените като змейски зъби руйни, в които се бяха превърнали къщите, разрушените от десетки бомбардировки.
Мъжът се спря, за да си поеме въздух. Имаше нужда. Поне от това все още не можеше да се откаже!
Погледа му беше празен, безмълвен. Лицето му беше безразлично, без грам тревога, не че това детско личице, на не повече от двадесет годишно момче, можеше да изразява неволя и тъга. Всичко в него, всичко освен една малка част от душата му, която все още го караше да върви напред през нищото, се бе предало, за това и силуета му не издаваше някакъв признак на живот. Очите му приемаха заобикалящата го картина, само като белота. Наболяваха го, ала това сигурно се дължеше на факта, че не бе мигнал вече втори ден, от както напусна дома си.
Дори не погледна назад! Не можеше да погледне към този ад. Стотици бомби бяха паднали върху града, дори продължаваха да падат и всяка една от тях, като някакво чудовище отхапваше част от него. Там, където доскоро се извисяваха високи, красиви, бели сгради, сега имаше огромни кратери пълни с черен прах и отломки, под които бяха застинали или тъкмо угасваха стотици животи.
Когато бомбардировката започна, той се намираше в самия край на града, видя доста рано какво се случва и направи най-логичното в този момент – избяга! Знаеше, че там, толкова близо до него, бяха неговите родители, там беше и неговата сестра, както и двамата му братя, но когато погледна на там не беше останало нищо, освен мрачни облаци, в който се преплитаха стотици черни димни пушеци, под които гореше неспирен огън. Там, където беше отрасъл и където се беше родил, сякаш бе погълнато за миг и на негово място се бе появил един нов свят, свят на болка и мизерия.
Нужни му бяха само няколко секунди, за да приеме случващото. Само няколко секунди, един миг, в които да се откаже от всичко, да приеме, че няма дом, нито роднини, че всичко му беше отнето. Когато обърна гръб на града, вече бе преглътнал всичко това. Не изпитваше нищо, единственото, което го водеше беше инстинктът му за оцеляване. На лицето му не бе изписана никаква мъка или тъга, беше по-спокойно и концентрирано от всякога. Единствено една сълза, се беше стекла по бузата му. Като малък кристал тя блещукаше и красеше младото му и чисто лице, сякаш в нея се бяха събрали всички хубави спомени, сякаш в нея беше всичката красота, всичко, което бе загубил. Той побягна, а сълзата се отрони от страната му, като на нейно място остана една черна ивица – изкривена и размазана, също като душата му, която в този миг се давеше в ням рев и викове за помощ, ала тя бе толкова дълбоко в него, че никой не можеше да я чуе.
Бягаше! А над него небето развълнувано бучеше, раздирано от рева на стотици бойни самолети. Скоро взривовете започнаха да се чуват все по-отблизо, по-силно, заглушаващи крясъците на хилядите хора, които се криеха в горящите улици в опит да спасят изгубените си души. Тогава се случи неизбежното, на няколко десетки метра пред него падна едно метално яйце, поне на това му приличаше. И само миг след това от яйцето се роди огън – неземен, толкова искрящ и заслепяващ, че той не устоя на неговата сила и затвори очите си. Сигурно загуби съзнание, ала това бе за доста кратко. Заедно с огъня от яйцето дойде и раздиращ звук, ала той бе толкова болезнено силен, че мъжът не успя да го чуе, а и дълго след това не можеше да чуе нищо.
Когато дойде на себе си всичко беше страшно объркващо. Погледна нагоре, където черното небе се раздираше от червено-жълти пламъци, които поглъщаха всичко наоколо. Не чуваше нищо. Стори му се, че някакъв свиреп змей е изпепелил всичко, ала когато видя металните крила на самолетите, които се завръщаха да стоварят всичката си разруха отново, разбра, че греши. Едно животно, та било то и лют змей, би имало милост?! Това тук, пъкълът, в който се намираше бе изцяло по вина на хората. Успя да се прикрие до една стена. Една единствена стена, която стърчеше така самотна, сякаш от векове – почерняла и разкъсана, по нищо не издаваща, че само минути преди това е била част от хубава къща.
Не знаеше колко време е минало от началото на бомбардировката, нито колко време се беше крил, но когато най-сетне съумя да изпълзи от скривалището си, разбра, че опасността е попреминала. Нейде надалече в небето се виждаха черни сенки, сякаш в него кръжаха стотици лешояди, а под тях се раждаха зловещи експлозии, ала това беше нейде далеч. Още не чуваше нищо. Единствено болката му подсказваше, че има уши. Огледа се – не бе напълно сигурен, но сякаш беше добре? Закрачи по-смело напред и тогава очите му доведоха лудостта. Беше обграден от разрушени сгради, още горящи. По улиците имаше хиляди не разпознаваеми части, дори човешки такива, сякаш някой могъщ великан, бе взел целия град и го бе разкъсал на безброй парченца. Скоро от невидими дупки и скривалища започнаха да излизат и други хора. Въпреки, че не чуваше, той добре си даваше сметка, че всички крещят. Десетки вече бяха излезли, блъскаха се, дърпаха се, падаха! Всеки искаше отговор. Искаше да знае, какво точно се случи? С какво точно бе заслужил това? Мъжът не спираше, вървеше, но толкова мъчно и изтерзано – безцелно! Адреналинът в кръвта му притъпяваше всяка болка, ала дори и той не можа да събере разпилените му мисли и да даде покой на душата му. Няколко хора се блъснаха в него, но продължиха да се скитат загубени. Погледът му привлече едно момиченце, което се беше подпряло на лакти до една стена. Сякаш беше усмихнато. Русите му коси, бяха почервенели от струйките кръв, които течеха по страните му, а през гърдите му го пронизваше метален прът. Мъжът не можеше да издържи и миг повече. Сви се на кълбо и повърна. Искаше му се да не бъде там. Искаше му се дори да бе умрял, само да не е там. В този ад! Този ням филм на ужасите, с всичките пламъци, разруха и пепел разпръснати по мъртвите улици. Искаше му се…
Започна да бяга още по-силно. Вече почти излизаше извън града, когато в него се блъсна жена. Беше слаба, изнемощяла, сякаш идваше от земята на мъртвите, сякаш, не е била обикновен човек, няколко часа преди това. Плачеше, умоляваше го за нещо. Той не чуваше крясъците й – истерични, но изпълнени с жал и болка. Чудеше се какво иска от него. Тогава жената протегна ръце, в които държеше нещо като вързоп. Повито в бели пелени в него се беше сгушило бебе. Мъжът го погледна. Малкото детенце, сякаш не беше от този свят – толкова красиво, беличко, нежно, сякаш войната не бе го застигнала. В очите му не се виждаше страх, а някаква надежда, дори радост. То протегна малките си ръчички и се усмихна. Младият мъж, протегна своите ръце – груби и мръсни, облени с чужди и собствени кърви, които бяха толкова черни, че изглеждаха по-скоро на мастилени петна. Майката се приближи още, толкова, че без да разбере какво става, мъжът взе бебето в своите ръце. Жената отстъпи назад. Беше красива и много млада, около двадесет и пет годни, дори по-млада, може би на възрастта на мъжа. В очите й той прочете страх. Единствено и само страх – нямаше грам болка, нито ужас, нито, каквото да е друго чувство. Само страх! Тогава тя започна да говори, той все още не можеше да чуе думите, ала му се стори, че го умолява за нещо. Искаше да я разбере, искаше му се да й помогне, но не можеше. Понечи да й каже, че не я чува, но тогава погледна надолу. Жената беше облечена в мърлява бяла рокля, изцапана и скъсана, с десетки петна по нея. Ала едно петно, което се намираше, точно под гърдите й не беше като останалите. То бе тъмно червено, та чак черно – огромно, платът на роклята беше раздран и под него се показваха облети в кърви вътрешности. Той щеше да загуби съзнание, ако можеше да си позволи това, ала не го стори, просто прегърна силно детенцето към гърдите си и то се сгуши в тях. По лицето му се търкулнаха няколко сълзи, след които се появиха бели бразди. Жената каза „благодаря” и това беше първата дума, която той отново чу. На лицето й беше изписано облекчение, очите й бяха широко отворени, изпълнени с надежда. Останаха така отворени дори когато се свлече на земята. Погледа й се загуби в кървавите отсенки на небето и остана там за винаги. Мъжът се почувства сам. Изоставен от всички, от целя свят. Погледна детето, което беше впило ръчичките си в гърдите му. Поогледа се, но на където и да се обърна не видя спасение. Въздъхна тежко, защото не знаеше какво да стори. Беше сам!
После нямаше живот! Само отделни мътни спомени, като една разглобена мозайка, разпръсната из съзнанието му. Така и не посмя да погледне назад към града, от който бяха останали само няколко здрави сгради, а сред тях потъпкани лежаха отломки и скелети. Само смъртта и мъката бродеха из разрушените улици. Спусна се гъста, бяла мъгла. Отначало обхвана само няколко от крайните квартали, но после обви с лепкавите си пипала всичко, така че от града не остана нищо и той потъна в нея. Изчезна! Изглеждаше, сякаш никога на това място е нямало град. Това нямаше никакво значение за мъжа, той продължаваше упорито напред, в опит да се откъсне от ужаса, ала той бе навсякъде.
Въпреки, че нямаше смисъл да бърза, той спря за първи път едва през втория ден и то само за да си поеме дъх. Ледени капки под избиха по цялото му тяло. Намираше се в подножието на един хълм, подобен на няколкото, през които бе преминал. За два дни така и не видя никой – единствено разруха. Наоколо снега бе натрупал хубави бели преспи. Добре, че беше той, поне да покрие изгорялата мъртва земя. Мъжът се загледа напред. Чудеше се какво има зад хълма. Дали там щеше да намери спасение? Нямаше сила, нито капка надежда, така че реши да продължи напред, просто така, безцелно. Без да очаква нищо, защото за тези два дни живота го учеше само да губи и да се разочарова. Тъкмо направи една крачка и новото чувство се появи пак, ала по-силно от всякога. По гърба си усети хиляди стъпки, сякаш някакво животно го беше полазило. Виждаше всичко размазано и двойно. Имаше усещането, че някой е затегнал мускулите му да краен предел и ако помръдне те ще се скъсат. Коремът му го болеше, раздиращата болка бе непоносима, изгаряща – сякаш за стомаха му бяха закачени десетки кукички опънати на всички страни. Присви се и обгърна гърдите си с ръце. Кракът му отказа да се подчини и той падна назад в снега. Не загуби съзнание, може би? Ала новото чувство го караше да изпитва непознати усещания. Погледа му се луташе в небето, което беше чисто без облаци. Слънцето падаше зад хоризонта и скоро щеше да настъпи нощта. Тогава, както беше втренчен в небето мъжът чу някакви странни звуци, ала той не ги усети като музика, а като безброй красиви, ярки цветове, които се преплитаха наоколо. Помисли си, че полудява – умът му не можеше да възприеме размяната на сетивата и той затвори очи. Нямаше голяма полза от това, защото още „виждаше” тази прекрасна мелодия. Помисли си, че умира. Няколко сълзи избликнаха по младото му лице. Беше му толкова мъчно. Трябваше да се изправи! Трябваше на всяка цена! Незнайно как, но младият мъж събра последните си сили и понечи да стане. Първо се подпря на лакти, после някак съумя да се изправи на колене. С едната си ръка се подпираше на заснежената земя, а другата държеше близо до сърцето си, сякаш беше ранен в гърдите. Новото чувство се разпиля по кръвта му из цялото тяло. Прилоша му още повече. Огнена, горчива течност изпълни стомаха му, започна да се изкачва по хранопровода му и той се опита да я повърне, ала не успя. От устата му изляза единствено бяла пяна. Цялото му гърло щеше да изгори и той застена от болка. Тогава почти толкова изненадващо колкото се беше появило, новото чувство го остави на мира и той усети, че ще може да се изправи. Направи го. Вечерта вече беше на прага на небето и той реши да побърза. Закрачи колкото може по-бързо към горичката на хълма. Стори му се, че единствено там ще бъде в безопасност.
Колко време му отне не можа да прецени, но веднага щом стигна до десетината разпилени бора, които от долу му заприличаха на гора, той намери едно по-закътано място и седна да си почине. Струваше му се, че върви от цяла вечност. Добре осъзнаваше, че не са му останали кой знае какви сили, но се опитваше да не мисли за това. Също както избягваше, тревожните мисли, че отново може да го прехване онова странно чувство. Затвори очи и заспа. Беше се сгушил под гъстата корона на един грамаден бор. Гърба си бе подпрял на ствола, а ръцете му все така притискаха нежно гърдите му.
Времето сякаш реши да се смили над хората и вечерта, която беше настъпила бе доста по-топла. Снегът спря да вали, а небето се избистри съвсем. Месечината озари земята с нежната си светлина и безброй звезди прободоха небосвода. Той спеше спокойно. Не сънуваше нищо! Най-сетне съзнанието му се освободи от ужаса и мрачните картини, които бе видял.
Събуди се след няколко часа. Беше започнало да се зазорява. До него седеше едно трикрако куче, доста дребно, но лаеше с дебел и силен глас. Дори в погледа на животното мъжът успя да открие някаква тъга. Когато кучето усети, че човекът се е събудил, скокна в скута му и започна да го ближе по ръцете. Мъжът се усмихна. Хрумна му, че щом кучето е тук, то някъде наблизо трябва да има хора! Село може би? Понечи да се изправи и това стана толкова лесно, почти без усилия, дори се почуди. Подпря се на бора с лявата си ръка, а с дясната придържаше гърдите си. Тъкмо реши да направи няколко крачки, когато новото чувство го настигна по-силно от всякога. Подпря се отново на стълба и чакаше да премине. Трябваше да премине, беше толкова близо? Чувстваше го! Беше стигнал! Нейде наблизо имаше хора, които да му помогнат. През главата му преминаваха десетки мисли, а коремът му се раздираше от болка. Същите тръпки, съпроводени с треска и ледена пот. Същите магични звуци и цветове. Отново му се подигна, но този път пяната, която изплю беше червена. Преглътна тежко. „Нима закъснях?” – помисли той. Опита се да се помръдне, но усети как кръвта му сгъстена като катран, се влачи по цялото му тяло. При всеки напън, при всяко движение, мускулите му се раздираха от болка. Чувството се превърна в непоносимост. Една може би странна, дори извратена нотка в съзнанието му, реши да не се отказва. Трябваше да стигне поне до края на хълма, сигурно в подножието му се намираше някакво село. Сигурно…
Крачките се нижеха една след друга и мъжът достигна, макар и мъчно до своята цел. Слънцето тъкмо бе пронизало небето с първите си лъчи и светлината, която бе дарило на земята му беше достатъчна, за да разкрие неземно красива гледка пред погледа му. В подножието се виждаха огромни нивя с царевица. Все още не обрана, цялата в сняг, който отразяваше лъчите на слънцето в божествена белота. Зад тези нивя, но доста далеч, може би твърде далеч, под пухкавия бял сняг се бяха сгушели десетки, ниски, кирпичени къщи. Малко непокътнато село – най-вероятно не засегнато от войната. Мъжът усети, че няма шанс да стигне до него, но въпреки това започна да бяга, колкото душа му дава надолу по склона. Зад него куцото куче, припкаше едва, едва. Животното лаеше радостно, стори му се, че човекът си играе. И точно така изглеждаше. Мъжът загубил всичко, дори надеждата си за спасение, тичаше свободен, безгрижен, безплътен. Беше му нужен само миг и той се освободи от всичката тази болка. Мъката и тревогите също напуснаха сърцето му. Той разпери ръка, другата отново придържаше гърдите му. Вече беше стигнал до нивята и навлезе между редовете царевица. Блъскаше се в стеблата и вървеше на зигзаг. Белият сняг, лъчите отразяващи се от него го погълнаха и той заплува в белота.
Неусетно стигна края на едната нива, където започваше кален път, който водеше към селото. Неговата цел седеше спокойно там, на не повече от един-два километра от него. Само няколко минути и…
Не вярваше на очите си, отдолу по пътя се зададоха няколко неясни фигури, но с цялото си сърце той чувстваше, че това са хора. Беше успял, бе стигнал своята цел. Очите му се обърнаха нагоре към ясното небе. Нямаше повече сила, нямаше повече адреналин, нямаше повече нещо, което да го задържи на крака и той се свлече на земята. Кучето излезе из нивята и започна да лае силно, с всичката останала сила в това мъничко сърце. Хората се забързаха и след минута успяха да достигнат мястото. Бяха три жени. Двете млади, едната дори още момиче, а другата много стара, която водеше за повода едно умърлушено, дребно, черно магаре, което беше впрегнато в огромна каруца, най-вероятно конска.
- Стоййй Марко – каза старата жена и дръпна повода. Лицето й беше толкова старо. По него бе изписана толкова мъка, че ясно се личаха тежките години, които беше преживяла. Бръчките й бяха дълбоки, сякаш издълбани с нож, кожата й напукана, като мъртва земя прегоряла от лятото. Нямаше нито един зъб. Ала някаква майчина добрина и тревога бяха изписани на лицето й, което отдавна беше лишено от лукса да придава каквото и да е било чувство.
- Бабо, този човек мъртъв ли е? – каза младото момиче.
Старата жена се приближи до мъжа. Стори й се, че гледа някакво легнало в калта дете. Очите му бяха изцъклени и бели. По устата му се стичаше кървава пяна – толкова гъста и мътна, та чак черна, приличаща повече на отрова. Тя се наведе над него, една сълза се отрони от крайчеца на окото й, но бързо се загуби в пресъхналата и набръчкана кожа.
- Боже, още колко хора…, колко деца трябва да умрат, за да свърши тази лудост – простена тя!
Тогава се чу един странен звук, толкова неочакван и красив?! Трите жени се заслушаха. Беше бебешко гукане. Идваше от към гърдите на умрялото момче. Старата жена не почака секунда повече и се нахвърли върху му, зарови се в огромния балтон, който беше облякло и там намери в един вързоп едно бебе. Изглеждаше толкова малко и мършаво, но здраво. Старата жена му се усмихна със своята беззъба усмивка, детето не отговори, само премигна с очички и отвори уста.
- Верке, бързо ела ма, ела го вземи. Господ ти праща нов син. Ела докато още не е късно – викна бабата.
Най-младата жена се притече и взе детето от ръцете на старицата. Нямаше и миг колебание в действията й. То раздвижи уста и ако имаше сила сигурно щеше да заплаче. Тя оголи гръдта си, същата, която щеше кърми дето й, ако още бе живо. Притисна малкото и то започна да суче. Бузите му поруменяха и очите му зашаваха, цялото му личице грейна. Вече беше на най-сигурното място – в майчините обятия.
- Бабо…
- Ние ще мислим за работата. Ти сега се прибирай! Имаш син да гледаш – каза старата жена, погледа й се спря на мъртвото момче – спокойно ще се погрижим и за него, ти се прибирай, не с всеки Господ е толкова добър.
Момичето остави сами двете по-възрастни жени, които се опитваха да качат младия мъж в каруцата и заслиза надолу по пътя. Бебето беше заспало в прегръдката й. Слънцето изгря напълно и вече се виждаше цялото на небосвода. Времето беше прекрасно, идеално за работа, ала почти всички нивя пустееха самотни. Младата жена все така крачеше към дома. За миг на сърцето й натежа толкова мъка, че тя заплака. Мъчно и бе заради всичко. Заради войната, заради семейството й, заради нейното мъртво дете, заради момчето, което намериха преди малко… Тя притисна по-силно детето в прегръдките си, уплаши се за него, а то се сгуши още повече в нея. Двамата бяха като едно неразделно цяло.
