Деян Апостолов

Водачът на групата извърна тревожно глава назад, нужно му беше още веднъж да огледа всички оцелели. Още веднъж да ги погледне, за да провери дали е останала някаква капка надежда в тях. Погледът му остър и безмилостен, сякаш крадеше всичките тревоги през очите им, красивите им кристални очи, които точно като огледало, отразяваха всичките им мисли, всичките им тревоги… цялата им душа.

Малцината които успяха да стигнат тук, сега, с него бяха толкова уморени – на предела на силите си и сякаш само някаква невидима сила, някаква магия, ги караше да вървят редом с него и ги държеше будни, далеч от съня, далеч от безкрая, далеч от смъртта…

Дали гордостта, скрита в чистите им сърца, или надеждата спотаена в необятните им души ги караше все още да не се отдадат на сладките милувки, с които ги обсипваше смъртта? Смъртта, която бе обладала това място!

„ Да мои ангели, всички се страхувате! Знам, прочетох го в очите ви! Знам… И аз се страхувам” – тези думи прелетяха през главата на водача, ала той реши да ги запази само за себе си, за това ги уби с мълчание. Едва ли момент като този бе подходящ тези думи да се родят, едва ли в момент като този имаше какво да се каже, едва ли… Страхът бе обвил сърцата им – на всички и всички седем сърца горяха в пожара на страха! Трябваше да продължат напред, на където ги поведе и водачът им. Към върха на планината. Трябваше да отидат там в необятното и да напуснат гората, която се отдалечаваше с всяка крачка неистово и оставаше някъде там, назад зад тях.

Групата пое към върха на планината в търсене на своето спасение.

Беше зима. И не току що настъпила, едва, едва погалила земята, а зима на зимите. „ Такова време излиза, незнайно от къде, веднъж на сто години” – възкликваха старците – и имаха право! Сякаш земята не беше виждала такъв сняг – дълбок, трупащ своите преспи с такава лекота, с каквато вятърът отвяваше подарена от небето снежинка, а вятърът беше един от най-силните, който планината познаваше. Сякаш хиляди малки ветрове си бяха уговорили среща в подножието ѝ, там където започваше гората, за да образуват най-страховитата виелица. Беше вълчи студ. Цялата планина, цялата природа даваше всичко възможно от себе си да възпрепятства и запре това безумие, на което ставаше свидетел. Ала незнайно как се оказа, че има нещо по-силно от нея, нещо което да ѝ се противопостави. Дори да я победи?

По-долу, в средата на гората, имаше друга група. Водеше я Миле Серафима. Висок и строен, мъж – канара, за който живота бе свършил съвършено работата си, отреждайки съдбата му да бъде ловец. И наистина, сякаш всяка една частица от неговото тяло, от неговия ум бе създадена да ловува. Доста годинки бе загърбил зад себе си Миле, като бе прекарал по-голямата част от тях в лов. Дали тръпката да преследва дивеча или садистичната наслада която изпитваше, когато отнемаше живот го караха да продължава да ловува? Не. Истината беше друга. Серафима знаеше, че няма по-добър ловец от него, бе обстрелял всякакъв дивеч, имаше всякакви трофей, но все се надяваше да намери някакъв нов звяр – невиждан, който да победи. Целият си живот досега проведе успоредно с една война, която се водеше вътре в него – да бъде най-високо в хранителната верига. Хищник на хищниците!

-         Серафиме, колко убихме, бре човек? – изкрещя единият от тримата селяни, от които се състоеше групата му.

-         Три – каза безлично Серафима.

„ Колко убихме”? „Ние”? Мислеше си Миле, като много добре си даваше сметка, че нито един от спътниците му, които на ум наричаше говеда, не беше убивал каквото и да е днес. Той сам уби и трите вълка, чиито трупове лежаха, безжизнени пред тях. Да, този малкият, с белите лапи, застреля до ей онова дърво, а тези двата проснати един до друг, които хайката им успя да отдели от цялата глутница, застреля по средата на поляната без да презарежда. Цялата сцена бе освидетелствана от кръвта, която обагри в алено снега, който зимата продължаваше да трупа. „ А тия говеда само си хабят патроните” – помисли си Серафима и за миг съжали, че бе тръгнал на лов с тях, но после се отърси от тази безумна мисъл, защото добре знаеше, че за да ловиш вълци ти е нужна хайка. Миле някак си инстинктивно докосна лицето си, точно там, от дясно, където по цялата му дължина минаваше голям белег, който бе получил, веднъж когато сам тръгна на лов за вълци – умни и жестоки животни. Тъкмо се бе прицелил в един, когато нещо, с невероятна сила го повали отзад. Тогава също имаше голяма виелица и от снежното було пред очите си Серафима, не можа да види  от начало добре какво го бе нападнало, ала когато се изправи и видя звяра, кръвта му замръзна и умът му блокира. Скован остана само няколко секунди, които се оказаха предостатъчни, да последва нова атака. И точно в този миг, в който живота и смъртта стават едно цяло, Серафимът се наведе и с такава сила, която не подозираше, че притежава, успя да отскочи на безопасно разстояние. Когато отново се изправи разбра, че все пак животното го е ранило, като с ръце се опита да заприщи кървавя фонтан, в който се бе превърнал лицето му.

В такива мигове действаш единствено и само по инстинкт!

Добре че бог го бе създал ловец, защото едва ли някой друг би се измъкнал така от тази ситуация, както Миле Серафима го направи през онази нощ. Учудващо, дори за самия себе си, но Миле някак си отново бе докопал пушката си и в цялата суматоха успя да изстреля заредените в нея патрони, с такава бързина, с която не бе го правил до сега. Атакуващото животно изви неземен вой, ала куршумите не го убиха и то се скри с няколко скока в гората. Следващите няколко часа се губеха на Миле и той си спомни как се бе пробудил в един овчарник в подножието на планината, сутринта на другия ден, ала как бе стигнал до там не знаеше.

Това се случи преди три години, точно тук в тази планина, в тази гора. След случката Серафима бе обеден, че вечерта не бе нападнат от вълк или поне вълк, който някой да бе виждал  до сега и наистина бе така. Нощта, в която се бори за живота си, Миле се изправи срещу вълк, какъвто не бе виждал дори той самият. Животното бе високо над метър и двадесет, и дълго около два метра, ала огромния му размер не бе най-плашещото нещо. Цялата козина на вълка бе катранено черна, очите му бяха кърваво червени, като го караха да изглежда като някакъв адски демон стъпил на земята. Все едно дяволът го бе обладал. Естествено Серафима не сподели това с никого. Сега си спомни как след инцидента много се страхуваше да не би вълкът да е бил бесен, та и той да се разболее. Спомни си как още след три дни, с не зараснали напълно рани, успя лесно да сформира голяма хайка и да тръгне отново из гората. Мисълта, че можеше да умре преди да убие черния вълк, го ядеше отвътре като червей. Ала след като върна хайката в селото, те бяха убили дванадесет вълка – цяла глутница, но не и черния, не и дявола. Това остана известно само на Миле. Три дни хайката обикаля планината, която така и не разтвори своите обятия за тях и им поднесе ужасно студено време, с леден вятър, които сами по себе си бяха достатъчна причина на всички, освен Серафима да се откажат. Все пак бяха убили цяла глутница, а и бяха обиколили цялата гора. Не отидоха единствено на върха на планината, както ги убеждаваше обезумял Миле. Там самият връх криеше в себе си входа на пещера, която местните наричаха Дяволската дупка, защото беше адски трудно да се стигне до нея. За това когато Серафима настояваше да отидат, всички останали го разубедиха. Едва ли думите на хайката му повлияха в този момент. Решението да се откаже взе единствено и само от страха, отново да се изправи срещу черният вълк, естествено и до ден днешен Сирафима отказваше да повярва в това.

Това се случи преди три години. Миле се прибра в тях и не се разболя от бяс, ала някаква невиждана омраза и гняв, обляха мраморното му сърце и то се сви още повече. Мисълта за черният вълк, го обсеби.

Затова когато преди седмица овчарите му разказаха, че стадата горе в планината са нападани от глутница вълци, които отново са се завъдили тук, той наостри уши и вниманието му бе приковано на мига. Мнозина от тях се кълняха, че глутницата е предвождана от голям черен вълк, което бе повече от достатъчно за Миле и той се зае да събира хайка. Ала времето бе много лошо и се разваляше все повече, и зимата нямаше никакво намерение да промени това, сега тя бе господарката на планината. Затова и хайка не можеше да се събере, поне докато времето не се пооправише. Ала Серафима нямаше намерение да изпусне възможността, затова отиде да местния хоремаг, където намери няколко от най-върлите пияндета от селото. „ Че къде другаде да са” – помисли си той. Доста лесно успя да навие трима, които му бяха достатъчни.

За това и сега той стоеше в средата на гората и пред него бяха проснати трите вълчи трупа.

-         Миле, времето става все по лошо, а и пущините тръгнаха нагоре, към дупката… Да се прибираме… а? – каза единия от селяните.

-         И дума да не става. Не! – Отсече Серафима.

-         Ей ги на, там на билото, виж как се чернее големия. Ако отидат до Дяволската дупка, ще паднат и ще се затрият мискините… до един ще пукнат. Сега са изплашени, не знаят какво правят. Ние да…

-         Казах ви НЕ!

-         Стига ве Серафиме, ние нямаме крила като тебе, да търчим като луди по планината – каза друг.

-         Не разбирате ли? Толкова ли сте глупави… Трябва да убием черния, най-големия вълк…

-         По-голям вълк от тебе не виждаме, а и нас животеца ни е мил! Ти върви при своите вълци ние се прибираме – и тримата награбиха убитите от Серафима зверове и се упътиха към селото.

„ Не ми трябват и сам ще се справя!” – каза Миле, ала вече нямаше кой да го чуе. Незнайно как, но сега страхът от черният вълк се бе изпарил нейде. Истината обаче бе съвсем друга. И за миг в живота си, Серафима не се страхуваше да не би черния вълк да го убие. Сърцето му се прививаше от болка, само от мисълта да не може да закачи главата му до останалите трофей. Не можеше да понесе чувството, че някакво животно може да му се изплъзне. Той продължи напред.

Групата наближаваше все повече върха. Водачът им беше голям черен вълк, благородно животно, което бе докоснато от бога. Сякаш цялата красота на планината се бе събрала в него. Вълкът бе млад, на не повече от две години, строен, дори леко слаб. Цялата му козина беше черна, освен едно малко бяло петънце на гърдите, зад които туптеше живото му сърце. Очите му бяха сини. На ръст бе по-малък от онзи вълк, който преди три години нападна Миле Серафима, онзи вълк който му се явяваше баща.

Водачът на групата погледна напред, където планината вече показваше входа на скритата пещера. Изведнъж сърцето му трепна и осъзна, че е почти невъзможно да прекара глутницата през скалите, които ги деляха от Дяволската дупка. Като малък, всички му бяха разправяли за най-ужасяващото животно, което планината познаваше, животно, което идвало с гръм и трясък и убивало без причина цели глутници от вида им. Добре помнеше историята, как преди три години, останала само една глутница, предвождана от баща му, който повел братята и сестрите си към върха, към Дяволската дупка. Според стара легенда, точно в тази пещера се намира края на света. Затова и на старият, черен вълк, не му останало нищо друго освен да закара глутницата си там. Надявайки се, че тези побеснели животни не биха могли да ги последват накрай света. Ала било невъзможно да преминат и за това останали на една скала, в която пътя свършвал от едната страна, от другата се намирала, малка пещера, а останалата част се извисявала над билото на планината, разкривайки под себе си висока бездна. Цялата глутница се скрила в дупката, освен стария черен вълк, който застанал на открито на ръба на бездната и се вгледал в безкрая там долу. Долу от където периодично долитали страшни викове и трясъци, след които обикновено се чувал ужасният вой на една умираща душа. Долу в гората старият черен вълк видял, как хората убили всички вълци, които не били от тяхната глутница. Сърцето му се късало, че това можело да стане и с тях, и той се подготвил да посрещне смъртта. Ала хората не дошли, явно се страхували от край света…

Точно на същата скала сега бе застанал младият, черен вълк и точно както баща си той прибра капналите от умора вълци в малката пещера, и застана на ръба на скалата на пост в очакване на хората. Сините му очи преместиха погледа му по цялата ширина. Сега той се бе спрял на гората. Гората техния дом. Единствената борба която водеха бе с нея. Тя ги приютяваше, тя ги хранеше, в нея се раждаха и в нея умираха. Гората на която бе господар, която наследи от баща си, преди повече от шест месеца, когато го победи в честен двубой и застана на чело на глутницата, а старият вълк се оттегли в усамотение, чакайки да дойде последния му час. Искрено се радваше, че именно сина му го бе победил и заел неговото място. Всичко бе по реда си – такъв е живота, старите отстъпваха място на по-силните, защото само най-добрият трябва да води глутницата.

Сега от гората изкочи една малка фигурка, поне така изглеждаше от толкова високо, която държеше някаква пръчка в ръцете си.

Миле Серафима погледна нагоре към върха и въпреки че виелицата едва му позволяваше да гледа, видя, че там го очаква някой – неговият вълк. Точно като гранитна статуя, черна, непоколебима, стоеше гордо изправен, като господар на планината. Черната му козина се вееше от вихъра и го караше да изглежда още по-голям. „ Мой си!” – само това успя да изкочи от възбудената му душа. Мисълта, че скоро ще се изправи очи в очи с черния вълк, му вля допълнителна енергия, която се канеше да избухне и целия затреперя. Изведнъж Серафима полетя като ангел към върха, към вълка, към мечтата си. Крачеше толкова бързо, че все едно не докосваше земята, сякаш тя не бе отрупана със сняг. Само за час, немислимо бързо, пътя пред краката му свърши, оставяйки го на една скала на ръба, на която, само на около двадесетина метра от него, го очакваше черния вълк. „ Не може да бъде! Доживях да се срещнем отново.” – още в първия миг, когато вълкът го нападна преди три години разбра, че смисъла на живота му ще е да го убие. Сега всичко бе реалност. „Ей го на там пред мен”. Серафима се вгледа в очите му, прекрасните му сини очи.

„Какви очи само…”

Ала бяса го бе заслепил! Той стреля, но вътрешно знаеше, че това не е неговия вълк, ала насладата, която изпитваше от мисълта, че ще го убие бе неописуема. Лицето му се изкриви в ужасна гримаса, която трябваше да е усмивка, но белега я обезобразяваше. Черният вълк отскочи, но няколко съчми го облизаха по крака. Животното изпита силна пареща болка, но когато се приземи на крака не потрепна и не издаде и стон. „ Силен си!” – ала не достатъчно помисли си Миле. Вдигна пушката, а разстоянието, което ги делеше не бе голямо, точно толкова, колкото да не може да пропусне следващия изстрел. Усмивката му се разшири максимално и превзе, почти цялото му лице, почти цялото му същество. Ала в мига преди да натисне спусъка усети някаква, невероятна сила – божествена, която го удари в гърба и го захвърли почти до ръба на скалата. Миле се съвзе и веднага се обърна назад. Беше старият, черен вълк, който сега го изпиваше с червените си очи. „ Два са…”. Старият вълк се нахвърли върху Серафима и започна да го къса парче по парче. Пушката бе паднала нейде надалеч. Ала Миле не се предаде. Прегърна силно вълка, който го бе разкъсал до неузнаваемост. Някаква сила, която само смъртта може да ти дари, се роди в него и Серафима успя да скочи в бездната, прегърнал вълка, така както любим прегръща любимата си. Заедно за миг бяха едно цяло. Ала само за миг. Старият, черен вълк се отскубна и полетя с всичка сила към безкрайността на бездната. Сърцето му не издържа на страха и се пръсна по средата на полета. Умря на място! Уви Миле Серафима нямаше тази блажена съдба. Той падна на една друга скала, около четири метра по-долу, от тази която бе скочил и остана жив, поне още за няколко мига, които бяха съпроводени с най-неописуемата болка в живота му.

Изведнъж на ръба на горната скала се подаде главата на младия, черен вълк. Погледът на Миле се срещна със сините му очи, в който Серафима не откри никакъв укор, нито грам омраза… Само красота! Красота която само едно съвршено чисто животно можеше да даде. Този последен подарък, тази неземна красота, откъсна Миле от болката. Главата на младия, черен вълк се скри зад скалата.

Глутницата победи и този път.

Всички заслизаха отново към гората. Водачът на групата извърна тревожно глава назад, нужно му беше още веднъж да огледа всички оцелели. Това беше негов дълг към глутницата…

Миле Серафима остана да лежи на скалата, а кръвта му изтичаше. Ала един въпрос го мъчеше страшно и не му позволяваше да се наслади на настъпващия сън, на настъпващата си смърт.

„ Дали го убих? Дали…”

Това не му даваше мира и затова все още се бореше с цялото си същество за живота си, ала живота вече се бе преборил с него!

Posted in Разкази Tagged: литература, разказ ]]> http://oneinchmile.wordpress.com/2009/10/29/%d0%b1%d1%8f%d1%81/feed/ 0 oneinchmile Dark_Wolf_ dark-wolf http://oneinchmile.wordpress.com/2009/10/27/%d0%bb%d1%8a%d0%b6%d0%b8-%d0%bc%d0%b5-%d0%b7%d0%b0-%d0%b5%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d1%82%d1%8f%d0%bb%d0%be%d1%82%d0%be-%d1%83%d1%81%d0%bf%d0%b5%d1%88%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b2-3/ http://oneinchmile.wordpress.com/2009/10/27/%d0%bb%d1%8a%d0%b6%d0%b8-%d0%bc%d0%b5-%d0%b7%d0%b0-%d0%b5%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d1%82%d1%8f%d0%bb%d0%be%d1%82%d0%be-%d1%83%d1%81%d0%bf%d0%b5%d1%88%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b2-3/#comments Tue, 27 Oct 2009 21:14:38 +0000 oneinchmile http://oneinchmile.wordpress.com/?p=124 ]]> Истината боли!

Единствената лоша лъжа е разкритата!

Преди време бях попаднал на книгата „Езикът на тялото“ от Алън Пийз и Алън Гарнър. Не се сещам дали стана случайно или бе една от безбройните ми мании, по които толкова бързо се паля и само дни след това зарязвам (какво да се прави – зодия близнаци дами и господа). Та във въпросната книга ставаше на дума за езика на тялото и умението за водене на разговор. Честно казано нямам проблем с воденето на разговори, макар че на човека отсреща едва ли му е толкова лесно (много говоря – признавам си, че и не спирам като почна), но въпреки това съм изпадал в ситуации, както предполагам всеки един от вас, в които разбираш, че между теб и човека срещу теб осезаемо остават някои неизречени неща. Дали ще е гримаса, стойка или просто по-различен тон, нещо в самия него ти подсказва, че той/тя ти спестява нещо.

Човек е сложна смесица от чувства, спомени и мисли, които летят бясно в съзнанието му. Някой от тях той показва на околните, други таи дълбоко в себе си, но всяка една може да бъде разпозната (разчетена) благодарение на езика на тялото. Ако имате достатъчно търпение и усет да изучите необходимите похвати, може да придобиете способността да разчитате мислите на околните по техните жестове и гримаси, и да разбирате „истината“ на думите в даден разговор (тъй наречения подтекст). Поне така ни обещават господата Алън Пийз и Алън Гарнър в тяхната та книга. Честно казано, според мен това звучи пресилено, но ако прочетете книгата ще се убедите колко верни неща са изписани в нея и ще имате единствено бъдещи ползи в общуването си с хората.

Ако искате може да прочетете книгата „Езикът на тялото“ и да прецените до колко и какви похвати описани в нея ще използвате.

Всички лъжем. Или поне всички психически здрави хора на планетата. Естествено не е нужно да прикривате убийство или някаква още по-зла тайна, за да изречете лъжа. Човешкото съзнание е изградено, така че да нагажда фактите според личните си интереси. Това е факт. Факт е също, че човек лъже поне по 3 пъти на всеки 10 минути разговор. И тук говорим за съвсем нормални хора, а не за патологични лъжци.

Всички лъжат! Everybody lies!

Звучи ли ви познато. Ако сте като мен вманиачен фен на злия, гениален, секси и супер забавен, синеок доктор Хаус знаете, че това е слогана на сериала. Да, но случайно преди няколко дни попаднах на поредното отроче на FOX. Става дума за сериала – „Лъжи ме“ („Lie to me“), чийто слоган е сходен или поне главния герой – д-р Кал Лайтман мисли по същия начин – всички са лъжци. Но хитрото в това ТВ Шоу е, че нещата са обърнати, защото „Светещият“ Кал не е обикновен доктор, а обсебен от загадките и професията си „експерт по лъжите“, учен, който се отдал на изучаване езика на тялото, за да може да усъвършенства уменията си до толкова, че да може да разпознава всяка лъжа, дори всяко чувство и емоция у хората. Плашещо нали?! Тия умения в ръцете на добрия д-р Лайтман са мощно оръжие, чрез което разкрива всякакви престъпления и няма мръсна гад, която да му се измъкне, но за обикновения Кал, за онзи човек, който е разведен и има добра 15 годишна дъщеричка тези умения са направо съсипващи. Представете си само какъв би бил съвместният ви живот, ако сте способен да разберете всички тайни на половинката си, както и на останалите си роднини! А какъв би бил техният живот? За това в началото на сериала зрителя се запознава с един силен и гениален д-р Лайтман, който има собствена фирма за разследвания „Лайтман груп“, който чрез научни методи и логично мислене (естествено с помощта на екипа си) работи и разкрива най-заплетените случаи. Но постепенно проблемите се натрупват. Не способността да ги споделя и да ги крие в себе си постепенно разклащат основите на сигурността и с всеки следващ епизод нещата напомнят колко тънка линията на лабилността у човешката психика.

До тук от сериала е излязъл целият първи сезон (13 епизода) и 5 серии от новия втори сезон, като IMDB мълчи за следващ сезон, но шоуто е замислено като наследник на House MD, така че може да се очакват още доста серии. Впечатление прави, че темпото се усилва постепенно и почти всеки следващ епизод е по-силен от предходния.

Защо се зарибих по сериала.

Първо: Видях случайно промо новото шоу на FOX в главната роля, на което беше Тим Рот (д-р Лайтман), това беше повече от достатъчно за мен, защото това един прекрасен актьор и е истинско удоволствие да го гледаш в един толкова сложен образ серия след серия.

Второ: Темата ми беше страшно интересна, вече ви споменах за интересите ми към езика на тялото.

Трето: Невероятна шапка. (може да я видите тук: Лъжи ме/Lie to me, opening)

Песента от „Лъжи ме“/ “Lie to me”: Ryan Star : Brand New Day

Четвърто: Интересни поддържащи персонажи (особено партньорката на Кал в „Лайтман груп“ Д-р Джилиан Фостър)

Пето: Има го онова нещо, онази магия, която те кара да гледаш епизод след епизод (и поне за сега сериала е в градация).

Шесто: Множеството гагове със световни личности и звезди (целящи единствено да докажат едно – езикът на тялото е един и същ за всички, не зависимо от възраст, пол и раса).

Героите и актьорите зад тях.

Д-р Кал Лайтман може да засича истината като анализира лицето, тялото, гласът и речта на хората. Когато някой си разклати рамото или си завърти ръката, или когато си повдигне долната устна, Лайтман знае, че той лъже. Като анализира лицевите изражения, той дори разбира чувствата – от скрито възмущение, през сексуално привличане до завист. Но д-ра разбира, че тези негови способности са едновременно дарба и проклятие за личния му живот, тъй като семейство и приятели се лъжат и мамят с лекотата, с която престъпниците и непознатите го правят.

Актьор: Тим Рот

Д-р Джилиан Фостър е надарен психолог и професионален партньор на Лайтман, който носи баланс в отношенията им – докато Лайтман се фокусира върху детайлите, Фостър се вглежда в по-голямата картина на нещата.

Актьор: Кели Уйлямс

Ели Локър е водещият изследовател на Лайтман, който има толкова голям проблем с естествената тенденция на хората да лъжат, че измисля нова практика по този въпрос – „радикална откровеност “ (говориш единствено и само истината, колкото и да е дразнеща и неприятна).

Актьор: Брендън Хайнс

Райа Торес е най-новият член на агенцията, и е една от малкото естествени таланти в засичането на измамите. Тя има необработена, нетренирана способност да разчита хората, което я прави задължителна сила за включване в екипа.

Актьор: Моника Реймънд

И на края ето тук може да посетите официалният сайт на филма.

Деян Апостолов

„ Имате ли огънче”? – така каза тя. Прекрасният й глас погали ушите ми като райски стон на китара. Все още стоях на бара с гръб към нея и си мислих колко банално започва всичко –  все същото всяка вечер. Ала когато се обърнах към нея онемях – тя съвсем не беше банална жена. Цигареният дим галеше косите й, сякаш цялата гореше, а от слабото осветление, което заливаше бара, ми се стори, че беше загърната с някакво златно наметало. Пред мен не стоеше жена, а ангел. Червената й рокля описваше перфектното и тяло, което сякаш беше изсечено от най-добрия скулптор на земята. Черната й коса беше вързана на опашка, като единствено няколко непокорни кичура напускаха целостта й, единият от които се спускаше чак до перфектните й гърди, които леко се повдигаха с всеки един неин дъх и караха моят да спира. Лицето й беше съвършено. Да, зная ще кажете, че няма съвършени неща, но Вие не сте я виждали. Почти нямаше грим, затова и пожара на красотата й ме изпепели толкова бързо – защото беше истински. Под перфектните й вежди, право към мен ме гледаха абаносовите й очи, в които за малко щях да потъна. Затова и сведох поглед. Добре, че го направих, за да се срещна с устните й, които приличаха на две ягоди или не по-скоро на някакъв забранен плод, от който толкова ти се иска да отхапеш парче. Прииска ми се да я целуна. О и на вас би ви се приискало – тя беше ангел.

Не можех да повярвам, че говори на мен, но когато видях окаяното състояние на останалите посетители на този бар, който наистина беше голяма дупка, разбрах, че няма на кого другиго. Единствената мисъл, която се луташе из разпиляната ми душа беше – какво прави тя тук? Първоначално си помислих, че е прекалила с чашката, ала нищо не даваше повод да мисля така. Ароматът който влетя през вратата заедно с нея беше неземен. Не беше някакъв вид парфюм, по-скоро самата тя ухаеше така. Отначало не се сетих какъв точно беше този аромат, но когато затворих очи и за миг се върнах в детството си, се озовах легнал на прясно окосена поляна с безброй цветя. Цветята току що разделили се с живота, изпълваха въздуха с най-благоуханното си последно дихание. Цялата тази експлозия от миризми срещнах отново когато се запознах с нея. Да тя ухаеше точно така.

Започнахме разговор, запалих й цигарата, поръчах й питие – играех по правилата, ала единствената ми мисъл беше как час по-скоро да я спася от това долно място – тя просто не беше за него. Сочните й устни държаха толкова непохватно тънката цигара, чийто дим тя не смееше да глътне – очевидно беше, че го прави насила. Когато питието й дойде разбрах, че бях напълно прав – тя въобще не можеше да пие. Отпи малка глътка, ала течността в чашата се оказа прекалено силна за нея и тя присви сладката си муцунка в неуспешно прикрита гримаса. Засмях се – беше толкова мила. Сякаш за да ми отмъсти, тя прехапа леко устни, след което прекара език по тях. Нещо ме присви в корема. Трябваше да я разкарам от тук. Но защо въобще беше дошла в този бар? Заради мен ли?

Излязохме навън. Тя ме помоли да я закарам някъде на чист въздух – добра идея, дробовете ми бяха пълни с лошия дъх на бара. Запалих колата и тръгнахме към любимото ми място, едни скали врязани навътре в морето, беше трудно да се достигне до тях, а още по-трудно да се върнеш на брега. Винаги щом излизах с момичета отивах с тях там. Непоправим съм! През пътя си говорихме, но не чух почти нищо от думите й, защото дванадесет цилиндровия звяр под капака на колата ми ревеше неуморно, а и не смеех да следя и устните й – направо ме изгаряха. Когато стигнахме до скалите, вечерта реши да ни направи страхотен подарък, дарявайки ни със страхотна гледка. Морето беше спокойно, а на хоризонта му беше изгряла пълна луна, която го галеше със златните си лъчи. Изведнъж тя заплака и започна да вика – „ Защо го направи, защо…”? Опитах се да я успокоя, казах й, че не искам нищо от нея, че я харесвам много – дявол го взел наистина беше така. Приближих се. В ръката й сякаш от нищото се появи пистолет. Не се уплаших – не, ни най-малко, поне не и за мен. Цялата трепереше, не преставаше да плаче. Тогава показалецът й погали спусъка и от дулото на пистолета изскочи искра. Чу се изстрел. Не почувствах болка, всъщност единственото което усетих бяха, мокрите скали върху които се строполих. Простреля ме! Толкова много хора се опитваха и искаха това. Толкова много хора, които нараних. Така де очаквах го. Бях затънал до врата си в кал. Винаги съм искал всичко и съм се старал да давам всичко от себе си, за да го получа. Опитвах се да летя с орлите високо в небесата, но нямах ангелски крила. За това и паднах. Очите ми започнаха да се пълнят с кървави сълзи и цялата нощ почервеня. Ушите ми започнаха да пищят. Тя се наведе над мен и каза:

- Това е заради…

Ала вече не можех да чуя какво ми говори. Винаги съм се чудил какво ли ще е след като умреш – явно скоро щях да разбера…

Dolce-Gusto

В момента изучавам доста дисциплини по маркетинг, а и си мисля, че съм поне около средното ниво на интелигентност или поне толкова интелигентен, че мога спокойно да твърдя, че изборът ми на продукт не може да се влияе от някакви реклами (повечето до болка тъпи). Естествено това е най-голямата заблуда, която може да съществува. Рекламата ни влияе и то много. Не зависимо дали е направена с много пари или „за много по-малко“, дали става дума за Леля Мария или Супер Любо или защо не за твърдото ако на Оскар?! В нашето съзнание дадената марка успява да направи впечатление, дори лошо в началото, то после избледнява и остава единствено изградената представа за дадена марка, което впоследствие ще окаже влияние при избора на дадения продукт. Ох, стига с тези „ала-бала“ и прочие, всичко тръгна от една реклама, която мярнах току що.

Аз много обичам да пия кафе, като Ханс по три пъти на ден. За това като видях новият продукт на NESCAFE® останах повече от приятно изненадан, защото всичко в нея изглежда толкова секси, сякаш дизайнери и инженери са направили нещо повече от кафе система. Става на дума за новата кафе машина и NESCAFE® Dolce Gusto®. Всъщност зад направата на самата машинка стои KRUPS, което е още един огромен плюс за този нов продукт. KRUPS за кафемашиностроенето (обичам да си измислям думи, извинете) е като Volvo в автомобилната индустрия – сигурност и гаранция за качествен и здрав продукт. По-принцип не си падам по нескафе. Някак не виждам как може да сипя вълшебното прахче, да разбъркам с пръстче и да получа хубаво кафе, а и повече ми допада вкуса на еспресото. За това като разбрах, че новата им машинка е за еспресо, при това с 15 бара налягане (а това е много за домашен уред с тези размери) и след като вече бях „хлътнал до уши“ по дизайна, остава само да стискам палци и да се надявам, че онзи дебел, брадясал дядка няма да ме забрави тази Коледа.

Като добавка (не зная колко е плюс или минус), ще се предлагат специални капсули за новата кафе машина, като за момента ще само четири разновидности кафе + горещ шоколад, но пък NESCAFE® си разбират от работата и вярвам, че крайният резултат ще е една добра гореща напитка, която се надявам в най-скоро време да мога и лично да опитам, разбра ли мили Дядо Коледа (май ще трябва да драсна едно писъмце след това).

Ако искате малко повече информация за NESCAFE® Dolce Gusto® може да намерите тук

А ето и самата реклама.

Реклама на кафемашина NESCAFE Dolce Gusto :

Вече разбрах каква е цената на машинката – 280 лв (нормално при условие, че най-евтината еспресо на KRUPS е около 200 лв), но работи само с капсули.

Цената на Dolce Gusto капсули е 9.90 лв. за 16 броя.

Posted in Свят Tagged: Dolce Gusto, кафе, нескафе, KRUPS, NESCAFE, разказ ]]> http://oneinchmile.wordpress.com/2009/10/21/%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%ba%d0%be-%d1%81%d0%b5%d0%ba%d1%81%d0%b8-%d0%bc%d0%be%d0%b6%d0%b5-%d0%b4%d0%b0-%d0%b1%d1%8a%d0%b4%d0%b5-%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d0%b0%d1%84%d0%b5-%d0%bc%d0%b0%d1%88%d0%b8/feed/ 5 oneinchmile Dolce-Gusto-3-Colors cofe_kinds http://oneinchmile.wordpress.com/2009/10/19/%d0%b4%d1%80%d0%b0%d1%81%d0%ba%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8/ http://oneinchmile.wordpress.com/2009/10/19/%d0%b4%d1%80%d0%b0%d1%81%d0%ba%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8/#comments Mon, 19 Oct 2009 20:47:00 +0000 oneinchmile http://oneinchmile.wordpress.com/?p=65 ]]> Драсканици

Деян Апостолов

„Писател съм!”

Колко често чувате някой да го казва?

На мен ми се е случва постоянно, защото самият аз съм и обичам да се хваля. Особено пред жени. Особено пред красиви…

Писател съм. Всъщност по ирония на живота съм от този тип писатели, които печелят от това да пишат. Понякога си мисля, че само най-бездарните получаваме пари за това.

„Че то има ли друг тип?”

Да, има повярвайте ми. Малцина са „щастливците”, като мен, които получават пари или както приятелите ми казват „грешни пари” за драсканиците си. Всъщност, ако бях се родил в друго време или в друга страна, или пък някъде, където посредствеността е на мода можеше да съм богат, но…  и сега съм си доволен.

Като бях много малък, даже не помня на колко години, но е било след шест, защото вече можех да чета, седях забил нос в някаква детска книжка. Не помня как се казваше, но си спомням, че на корицата имаше някакъв зле намацан лъв, а самата книжка беше голяма боза или поне моят минимум шест годишен мозък (убийте ме, но не мога да се сетя, кога точно се случи) си направи такава преценка. Лъвът беше приятел с цяла дузина мили животинки, някаква антилопа, един жираф, един слон, нещо като чапла, някаква космато същество и една змия. Не зная защо, ама ми се видя страшно неправдоподобно. Сигурно, защото с баща ми много обичахме да гледаме „Animal Planet” (дори и сега пак ми е сред любимите занимания) и повярвайте ми там никога игрите между антилопа и лъв не завършват добре… за антилопата.

Както и да е, да не обръщам внимание толкова на въпросната книга – за мен си беше боза и толкова. Но въпреки това, тя се оказа най-важната книга в моят живот. Защото след като я прочетох, мисля накрая лъвът се ожени за въпросната антилопа (тогава доста се чудих дали децата им ще са „лъвтилопчета” или анти-лъвове), реших да почна да пиша – бях убеден, че ще се справя по-добре от въпросния автор, на въпросната книжка.

Написах един разказ за едно момиченце, което всеки ден ходило на една полянка, да гледа как една маргаритка расте. И с всеки ден цветето ставало все по-хубаво и момиченцето все повече му се радвало, докато един ден решило да го откъсне и да го занесе вкъщи… ала по пътя се замотало на някъде (жени еди ги разбери) и докато се прибрало маргаритката била увехнала и така никой от семейството й не могъл да се нарадва на нейната красота. Момиченцето се скъсало от рев накрая. Спомням си, че доста по-добре се бях постарал с историята си тогава и бях я наблъскал с всичките епитети, който знаех.

Занесох разказа си на учителката ми, четири страници наблъскани с думи, който бяха началото на моята кариера. Учителката ми – другарката Радева, взе с интерес листите. Ето това харесвам в учителите, не зная как го правят, но наистина изпитват удоволствие от работата си… аз не бих на тяхно място, но както и да е. Та другарката Радева почна да чете разказа ми още междучасието и аз можех да я наблюдавам докато го прави. Усмихваше се весело на няколко пъти, а аз мислено четях с нея и се сещах, кой момент й е харесал. След като свърши затвори очи за няколко секунди, а за мен започна най-дългото чакане на света. Сякаш времето беше спряло, честно ви казвам, не зная защо, но ми се искаше да избягам тогава, за малко щях да се разплача. Тогава другарката Радева ме повика при себе си. Предадох се доброволно и покорно изпълнен с чувство на вина отидох до нея. Тя стана от стола си и се надвеси над мен. Беше ме страх, но само докато я погледнах – цялата сияеше, явно бе, че разказът и беше харесал, нямаше друг вариант. Тя ме прегърна много нежно, както майка ми правеше и ме погали по главата. „В теб с крие един голям писател и се радвам, че го открихме толкова рано” – каза ми тя. Аз бях се ухилил доволно и сърцето ми щеше да се пръсне от радост, ала не от думите й, а заради майчинската и прегръдка. Другарката ни рядко показваше близост към някой от нас и аз се чувствах специален. Тогава си помислих, че е много лесно да зарадваш хората – трябва само да им напишеш един разказ и готово…

Не, не бях глупак, просто бях дете…

След като прегръдката приключи, тя започна да ми говори изпълнена с педагогическа строгост какво точно й е харесало. Започна да ми обяснява, че историята ми имала силна символика, аз нищо не разбирах честно казано, но се радвах на това, че бях специален в този момент, а още повече се радвах на това, че бях успял да натрия носа, на онзи писател с анти-лъвовете „Водя де братле, пък при това съм много по-малък от теб (поне на шест години)” – естествено тогава не знаех нищо за света на писането и се обзалагам, че въпросният автор на анти-лъвската книжка е по-малко бездарен от мен, но тогава не знаех нищо за света на парите, а те могат да те накарат да пишеш за доста по-скучни и безсмислени неща.

„Не трябва да искаш нещо красиво за себе си, дори да си полудял по него, то само трябва да дойде при теб, инак ще загубиш цялата му красота” – нещо такова била символиката в разказа ми. Така ми казаха, когато почнах кръжоците по литература и творческо писане и честно ви казвам, ако е имало момент, който съм мразел да пиша… дори съм мразел да чета, са били именно петте години, в които „добрите” хора се опитваха да направят следващият велик писател – пълнейки главата ми с всевъзможни анализи и рецензии.

Ако мразя нещо, ама истински да мразя е това, някой да ми казва какво да мисля и как да разбирам даден текст, който чета… естествено има и нещо още по-дразнещо –  да ми казва какво и как да пиша.

С часовете по писането… а както учителите ми казваха и с творческото си писане се разделих в девети клас, като напук на всички отидох да уча средното си образование в техническо училище. После продължих висшето си с компютърна специалност, ала дори тогава нямаше ден, който да не съм мислел за писането си… то седеше като заровено съкровище в двора ми… МОЕТО СЪКРОВИЩЕ.

Малко преди да завърша ми хрумна идеята да съчетая двете неща – писането и компютрите. Направих сайт за „творческо писане”, но ако трябва да съм коректен към учителите си по-правилно е да кажа сайт за „личните ми драсканици” сигурно сте чували за него www.draskanici.com. Та там почнах да публикувам нещата си. Отначало всичко беше на шега. Шегата порасна и започнаха да идват кинти. Малко… достатъчно! Преориентирах се започнах да пиша от името на няколко души едновременно. Получих творческа шизофрения, ако ми позволите така да се изразя. И нещата за малко да излязат от контрол.

Като администратор на сайта получавах много е-мейли, да не публикувам някой от авторите – били прекалено безсмислени драсканиците им, а сайта да обърне внимание на други, защото те имали истински талант, а получавали малка изява.

Това обичам най-много у хората винаги намират косури във всичко и във всеки!

Отговорих на някой от писмата, че „по-талантливите” автори пишат по-бавно историите и ги уверих, че всеки един от тях е подкрепен на 100 % от сайта. Пак имаше недоволни, като развалени радия те повтаряха „драскачите вън”. Отначало се ядосах. Така и не можех да разбера кой текст си заслужава и кой не… моята работа беше да пиша, не да оценявам. За това постъпих импулсивно… дори глупаво… и като всяко глупаво нещо това ми донесе само големи ползи.

Спрях да пиша от името на всички автори, които се подвизаваха в сайта ми. И започнах да пиша само от името на един със страхотния псевдоним „Параход на заден ход”. Викам си „ей сега ви натрих носовете разбирачи” и за да е пълно отмъщението ми започнах да пиша само еротични разкази – като ще е падение да е (ако до тогава си мислех, че има нещо, което не мога да пиша, то това бе еротиката). Но не стана така както си мислех. Сайта стана много по-посещаван и парите набъбнаха на „доволно” количество.

Бях съсипан в началото. Не разбирах хората преди. Сега още повече!

Кой текст е добър? Кой си заслужава? И защо е така, мамка му?

Мислех си да престана с еротичните разкази, дори спрях за около месец, но тогава получих толкова писма – някой злобни, други загрижени, но всички умоляващи да се върнат разказите на „Параход на заден ход”. За това продължих.

Реших да продължа да експериментирам обаче. Започнах да пиша еротични разкази за лесбийки главно. Отново интереса нарасна, а с това и парите.

Отказах се да търся някакъв логичен отговор. Скоро из дъжда от писма все повече присъстваше въпроса – „Кой седи за прозвището „Параход на заден ход”? Имаше няколко предложения – всичките, че е някаква жена – нямало шанс да е мъж! Просто не съществувал толкова чувствителен и способен да разбере така добре жените мъж. Тук мислех да се намеся и да кажа, че са прави – по-дяволите не мога да разбера почти никоя жена, нито пък съм особено чувствителен… аз просто си пиша и толкова. Не отговорих на никое писмо обаче.

Приятелите ми се радваха особено на успеха ми или по-скоро на „грешните пари”, които печеля и споделям така лекомислено с тях. Даже ме „наградиха” с прозвището „Майстор на късия лесбийски разказ”. Не възразих, нито се разсърдих… просто продължих да пиша.

Най-близките ми хора станаха още по-хладни от преди и се отдръпнаха съвсем от мен. Всеки ме упрекваше, че потъпквам таланта си! Едно не мога да разбера, като потъпквам моя талант тях какво ги е грижа, нали не е техен?! Искаше ми се да мога да ги върна при мен, но тогава осъзнах, че човек не може да угоди на никой, камо ли на всички!

Продължих да пиша историите си. Все още го правя, мисля да го върша до последния си дъх дори или поне докато думите спрат да излизат подредени, като от някаква свръх естествена сила изпод пръстите ми.

Мисля за таланта си често. Дали наистина го прахосвам? Но се успокоявам, че талантът е като съкровище дълбоко заровено в земята. Днеска успявам да изровя няколко монети само, друг път нищо – само кал, но ще дойде деня, когато успея да извадя нещо наистина уникално, моят златен телец и тогава ще мога да си отдъхна. Може да ме сложат в учебниците по литература дори… да пишат рецензии и критика хората, които никога няма да разберат какво съм искал да кажа, защото не четат написаното, а търсят под патока пиле…

… но до тогава, докато търся истинската находка в моето съкровище никога няма да спирам да пиша… обещавам. На себе си обещавам.

Искрено Ваш „Параход на заден ход” и още десетина други.

Деян Апостолов

Първо да се разберем, това, което ще прочетете (естествено, ако желаете разбира се) не е разказ, нито пък каквото и да е художествено произведение, просто е историята такава, каквато се случи, леко пречупена през едно леко извратено и изкривено съзнание, при това повлияно до голяма степен от алкохола. Второ нещата винаги се преувеличават, когато пишеш, защото тук никой не може да види твоята риба. И трето, последно, но не обещавам, ако все пак сте успели да стигнете някак до тези редове, без да се откажете, ако искате да продължите напред, напълно трябва да сте сигурни, че думи като заден двор, гъз, задник, дирник (кой, за каквото…) не Ви смущават, защото ако е обратно, в последствие може да срещнете думи, които могат направо да ви втрещят.

Всички лица, места и събития описани по долу са авторска измислица, просто много приличат на истинските такива.

Сутрин:

Времето е страхотно. Птичките пеят, слънцето гали нежно земята с искрящите си лъчи, някой сякаш е нарисувал великолепна картина – пъстра с безброй цветове и е закачил над земята вместо небе. Нейде в далечината се чува радостен детски вик, след това не чак радостен родителски такъв. Покоя и тишината навън са разкъсани от стотиците мелодични звуци на леко прехвърчащите, та чак летящи автомобили. Долу пред блока се чуват гласовете на десетки грижливи съседи, които очевидно са силно заинтересовани от роднините на своите комшии и най-вече на техните майки, защото често ги споменават. Явно бе, че градът се беше събудил и то пак преди мене, но следващия път обещавам да го изпреваря. Даже съм почти навит да си преместя алармата с около един час по-рано за към 11:00 часа и съм доста уверен, че ще стана навреме. Цялата тази радостна картина навън обаче оставаше прикрита зад големите прозорци, над които предвидливо бях спуснал щори, така красотата на скоро настъпилата пролет не можеше да се разкрие напълно пред мен. Всичко се нареждаше все по-добре, отидох до кенефа, за да си свърша работата. Онази работа! Ама чак като свърших разбрах, че няма вода – гадно е, но поне имах оправдание да не се къпя. Все пак намерих някакви шишета и се поизмих. Все още ми беше гадно… Реших да се разведря като закуся на терасата. Честно казано за мен закуската е най-важното ядене, защото ти дава сили за целия ден, за това при мен няма компромис и винаги си правя „Закуска за шампиони”. Менюто е просто – няколко сандвича обилно намазани с мазнина, със сух колбас, залети с майонеза, за преглъщане една бира, ама малка (т.е. не повече от 2 литра) и като че ли това е всичко. А да доскоро хапвах и по един грейпфрут след това, но корема ми се бунтува леко след закуска, за това реших, да го спра сигурно ще е от него! Та ето вече бях на терасата с широко разтворени ноздри и разперени ръце, за да посрещната мекия, прекрасен полъх на морето, но се оказа, че строителите долу под нас са спукали отново (за около трети път) канализационната тръба, която минава до строежа им, но не ги обвинявам хората те не са виновни, така де да не би някъде да има огромни карти, на които да е показан градоустройствения план? Така и така не усетих приятен мирис на море, то като се замисля за четири годни във Варна, май не успях да го помириша ни веднъж, но сигурно се бъркам, няма как, при условие че преди живеех близо до морето, там дето изпразваха санитарните коли (ама ние им викахме лайнарки, така и не разбрах защо). Попривикнах с аромата и продължих да си пия закуската. Загледах се в строежа пред нас, ама не онзи, който е от дясно, не и голямата кооперация пред нас, нито пък магазина от ляво, а в малката 7-8 етажна сграда пред него. Така и не разбрах, защо толкова хора толкова често мрънкат, че във Варна се строяло безразборно, та нали и в хаоса има порядък, ама леко объркан. Но да не изпадам в трансцедентални размишления повече, а да си продължа с историята. Та загледах се аз в строителите. Доста изморени хора. Часът бе едва 12:00, но те едва се държаха на крака, даже повечето бяха поседнали. Много се зачудих от къде имаха сили да пият водица? Всички пиеха! Само малко странно ми се стори, че всичката им вода беше в стъклени бирени шишета, но сигурно са нямали други хората. Още по-странно ми се стори, че като ги изпиваха не ги пълнеха отново, а ги разбиваха на плочките зад строежа им, но сигурно това е от онези странни строителни работи, които не разбирам. Честно казано си мисля, че света около мен е доста странен, даже леко извратен, но… добре, че аз не съм като него. Особено странна ми се струва Варна. Тук и гаргите им са едни такива странни, не са черни като у дома, а едни огромни сиво-бели с жълти клюнове и не грачат „ГА–ГА–ГА” ами едно такова особено, все едно татко запалва и тръгва със „Зила” на полусъединител, а под гумите му са спали няколко котенца. Странна работа – странни гарги! Че и едни такива извратени, постоянно крадат нещо, най-вече храна. Една обаче се бе заплела в прането ми преди известно време, май се е опитвала да докопа боксерите ми (сигурно са й миришели на патка…. мхм да, щото те всичките са с патока Доналд). Та аз я улових и я прибрах в квартирата. Даже я нахраних, но честно казано като видя къде живея на животно му стана толкова мъчно, че много ме съжали. Та кръстих я Гошо и я пуснах на вън. Оказах се прав, Гошко ме бе съжалил и всеки ден ми носеше по нещо, ама не винаги ставаше за ядене, но въпреки това аз все пробвах. Станахме големи приятели идваше редовно, но преди една седмица спря. Доста се бях притеснил, защото при последните ни срещи все кашляше, видя ми се леко грипав, но сигурно се притеснявам без оправдание, защото най-вероятно е отлетял с другите си приятели гарги на юг. Честно казано напоследък не виждам почти никакви птици, сигурно всичките са отишли на по-хубаво място.

След малко се случи нещо наистина лошо – бирата ми свърши и то толкова рано, за друг път няма да вземам толкова малки бутилки по 1л. Колкото и да не ми се искаше се наложи да се откъсна от спокойствието и красотата на прекрасната сутрешна гледка. Прибрах се в стаята си и ми се случи нещо наистина странно. Взех си телефона за да видя колко е часа и точно в този момент той иззвъня. Доста се стреснах, дори за малко щях да го изтърва. Погледнах часа показваше 12:12, а под него бе изписано името на човека, които ме търси. Честно ви казвам, аз така и не разбрах от къде по дяволите телефона разбира кой е от среща дори без да съм отговорил! Сега като се замисля ми бяха необходими доста месеца да се убедя, че копелето не си измисля. Та чета:

Calling by Brother Dick

седя си и се чудя кой беше туй, ама после се сетих, че няма кой да е друг освен Бай Хю. Това един мой колега, но го употребявам и като приятел. Той си е многофункционален, може да пие и да мисли едновременно, но честно казано не съм се убедил напълно в това, а бая сме се оливали заедно. Инак нищо му няма на момчето! Само малко името му, цк цк трудно се спелува примерно, аз като човек с лек дефект в говора доста го бъркам и често това Бай Хю, прозвучава леко нецензурно. Та сетих се, че бях го писал Brother Dick ей тъй за по тарикатлък и натиснах зеленото копче да му вдигна, но докато сторя това той затвори, единственото, което чух беше някакво странно пращене. Уплаших се помислих си, че телефона ще ме засмучи в матрицата, но скоро се осъзнах, че е твърде рано, а и не бях загрял достатъчно за това. Та натиснах рекал функцията и ми се обади той с леко дрезгав глас, в който всеки, дори и най-миролюбивия човек на света, би доловил лека злобна нотка. Скара ми се, че съм се забавил толкова, честно и аз се подразних от себе си, но най вече от света. Понякога всичко преминава толкова бързо! Защо така – не зная?! Разбрахме се, бил на центъра и щял да си взема нещо за вечерта, а след това да ходим да пийнем на „НОРДА”. Това последното е заведение на плажа, за което лично обичам да казвам, че е място целунато от бога. Освен, че можеш да се насладиш на морето, около масите му минават много кученца и котенца, които чакат гладни да им мушнеш нещо в устата, а над самите маси, дори и по тях, ако са празни крякат десетки от странните варненски гарги. Идеята ми прозвуча добре, без това трябваше да ходя за още бира, а честно да ви кажа започвах отново да огладнявам. А и още нещо, можеше да видя Гошко – супер, липсваше ми този крилат кучи син.

Пладне:

Та времето напредваше вече бе почти 13 часа, а аз не бях ял вече час и стомахчето ми ме наболяваше, честно казано то тялото си иска своето. Бях се поизтупал и чаках на спирката. Времето беше страхотно. Поне 28 градуса, без грам облаци и никакъв ветрец. Мислено се радвах, за това, че предната година направиха ремонт и махнаха онези грозни, отвратителни 6 – 7 метрови метални спирки, като сложиха едни сладки по метър и нещо, стъклени такива. Страхотни са слънцето минава през тях, като нож през масло (бахти якото сравнение, звучи ми толкова уникално, много съм добър ей) и не може да не му се насладиш. Още по-радостно ми стана, като си припомних каква радост е да се криеш под новите спирки, когато вали дъжд или още по яко град. Чувството е неповторимо 20 – 30 човека се побират под навес 2 на 1 метра. Така е обществото трябва да се сплотява! Супер! Все ще се намери няколко хора да пушат, така те ни даряват с полезни вещества като катран и никотин, които са особено важни за нашето здраве и растеж!

Автобусът дойте точно навреме, когато му дойде времето. Ако не сте се возили в автобус, особено в пиков час през лятото сте изтървали много. Много ви казвам! Усещането е неповторимо, в превозно средство за 30 седящи места и още толкова правостоящи се побират 100 човека, като остава място за още толкова сакове, торбички, чанти, чували, бидони, гуми, талпи, вързопчета и раници. Естествено, въпреки че самия автобус е на повече от 10 години той е с климатик, но разбира се онзи добре облечен джентълмен, който го управлява не го пуска.  Истинска Майка Тереза е човечецът, мисли само за хората, все пак не може да си позволи да настинат докато пътуват в неговия автобус. Ако имате късмет и той ще ви дарява с полезните съставки на цигарите си. Та като стана дума за шофьорите освен, че са безупречни, те са и изключително прецизни и внимателни като професионалисти! Карат като във формула 1, естествено и пътищата им позволяват да развиват високи скорости, и те са като във формулата, даже малко по-добри, защото нашите пътни архитекти са решили за по-интересно да ги напълнят с какви ли не препятствия. Най-любими ми са препятствията тип дупка, само не знам кой ги прави, но знам, че са рядко срещани в другите страни, а и при нас са най-добрите. Едни мои приятели ми казаха, че в Афганистан имало подобни от ракетите, с които ги обстрелвали, но според тях нашите са доста по-добри и дълбоки, явно използваме по-добра технология за целта. Като се сетих за това направо ми иде да се разплача – колко е хубаво да живееш в страна, която е първенец.

Представяте ли си ние сме държавата с най-хубавите и дълбоки дупки във света… (не мога, не мога)… извинете ме разчувствах се просто, патриотизъм!

Автобусът ме стовари на спирката до катедралата. Хората в него изкачаха, като от горяща сграда. Доста от тях пожелаваха нещо на шофьора, също и на майка му, не съм сигурен на сто процента, но май беше на добър път. Но да оставим автобуса в миналото, без това, само секунда след като и последния пътник скочи от него, машината отлетя с мръсна газ. Запътих се към центъра там ни беше срещата с Бай Хю. Докато се вървях се сетих за билета от автобуса и взех да го хвърля в кошчето, но честно казано не посмях. Загледах се наоколо и видях повечето хора да си изхвърлят билетите и другите отпадъци на земята. Отначало си помислих, че се еколози, които наторяват земята, но се позамислих и си дадох сметка, че не е възможно всеки втори да е еколог. Тогава ми светна, май скоро беше минал деня на земята и сигурно днеска е българският му вариант, за това и всички хора са се включили в наторяването. За това се поколебах да изхвърля билетчето в коша. Мислих да го пусна на земята, но и от това се отказах, защото като виждах колко са щедри хората не можех да допусна моята лепта към земята да е толкова малка. Всъщност последното, което видях, преди да се разубедя напълно, беше как две циганета препикават едно дърво, само миг по-късно един 6-7 години по-възрастен от тях ром, явно баща им, крещейки със сопа в ръка тръгна към малките чавета, а те милите започнаха да крещят и да подскачат наоколо – колко съпричастно на каузата семейство, не им беше достатъчно натуралното наторяване, а после очевидно решиха да разиграят ритуал на плодородието. Дано земята се грижи още дълго за нас, все пак и ние толкова се грижим за нея! Та билетчето ми вече беше прибрано във вътрешния джоб на сакото, а в главата ми се бе зародило обещанието като се прибера и аз да изхвърля нещо през терасата. Тогава се сетих, че моите съседи правеха това от доста време на сам и силно ме хвана яд на себе си, как чак сега откривах това! Дано не е късно за земята, защото от утре и аз се присъединявам към тях. Ще наторяваме яко! Даже се сетих с какво ще почна. Имах в квартирата 10-20 двулитрови шишета от бира, ще ги събера и БАМ през прозореца, пък и съм чувал нещо за пластмасата – май тя наторяваше най-добре… и така в размисли, без да се усетя почти стигнах мястото за срещата, естествено Бай Хю го нямаше въпреки, че самият аз бях закъснял с 5 минути. Едно да знаете за него – много точен човек, винаги закъснява повече от теб, тъкмо можеш да си починеш докато го чакаш и без това не можеш да вършиш друго. Но едва бяха минали 15 минути и той се появи. Реших да не го препирам много, ама много ми се пиеше бира и го помолих да побързаме с покупките. Оказа се, че останало само да си купи часовник. Та тръгнахме да търсим. Честно казано, нямаше голям избор, а и цените бяха високи и си помислих, че ще изгубим доста време, но точно тогава се случи нещо невероятно, в една малка уличка видяхме един слънчев човек (в смисъл, че явно доста бе стоял под слънцето) да продава нещо. И сега идвай най-невероятното продаваше един часовник. Ролекс! Май късмета ни се беше усмихнал! Човека му искаше десет лева, но на Бай Хю много му хареса и реши да му даде двайсетачка, така поне по-малко щеше да се чувства гузен (явно слънчевия човек не си даваше сметка какво продава хе хе). Взехме часовника, на Бай Хю му стоеше страхотно – като маслина в ориз. Всичко беше ОК, само малко ме хвана яд, че нямаше поне още един часовник и за мен, но уви съдба. Съдба, но и нещо друго, ако трябва да съм честен, Бай Хю е доста по-умен от мен и често като видим такива яки далавери само той намазва от тях. Продължихме по центъра към плажа, където се намираше любимата ни кръчма. През целия път видяхме страшно много талантливи хора на улицата – едни свиреха, други рисуваха пейзажи, трети пишеха стихове, имаше такива, които пеят – страхотно е. България я велика! Само тук има толкова много талантливи хора, че не се побират в културните центрове, а излизат на улицата, за да работят!?

Ранен следобед:

Вече вървяхме по морската алея, когато чухме в началото някакво тежко и жално пъшкане, а по късно и видяхме от къде идваха стоновете. Двама яки мъжаги пребиваха едно момче. За огледахме се наоколо за камери, явно снимаха някакъв екшън филм. Въпреки, че не видяхме такива, бяхме сигурни в това. Не, не, че актьорите преиграваха нещо или пък всичката тази кръв изглеждаше изкуствена, но ние сме умни и на нас не ни минават подобни неща. Отминахме без много шум, не искахме да им смущаваме работата на хората. И само минута по-късно пред погледа ни се появи тя – най-прекрасната кръчма на света (е поне от тези, в които аз съм ходил), да вече ясно се четеше поизлющеният й надпис – „НОРД”. Яко! Влезнахме, направо щях да полудея нямаше места, както обикновено, но само след миг – спасение. Ооо ФАК, както казва едни мой приятел, щом е изключително щастлив. Бай Хю видя на една маса двама свой приятели и те като стари бираджии ни поканиха да седнем. „Света е кръчма – нека да седнем на една маса” колко достоверно и величествено звучеше тази мъдра мисъл в този момент. Запознах се с момчетата, казано честно не помня лесно имена, но съм почти сигурен, че едното се казваше Спас, Станимир или Светлин, а другото Петър, Иван или Кирчо. За имената не съм сигурен, но масата беше супер, точно на два метра от морето. Толкова съм удивен от Варна и нейната природа, само тук може да се строи на самия бряг без да се страхуваме от свлачища, явно наистина сме късметлии и живеем в земен рай. Говорихме си, за разни работи как ще ли сме да преуспеем в България след като вече сме завършили висшето си образование и няма как де е иначе, защото в нашата страна образованите хора са на изключителна почит и уважение. Така си е образованието в България ти дава летящ старт! Та стояхме си на масата говорихме си по различни теми и пиехме биричка, която една руса сервитьорка често, често ни донасяше. Много си допаднахме с нея, всъщност хобитата ни така добре се допълват, моето е да пия бира, а нейното да очевидно беше да носи такава – направо супер! Какво може да иска един мъж повече от една жена? Но въпреки, че съм сигурен, че сервирането и носеше огромно удоволствие, тя обаче, като една изключителна професионалистка въобще не го показваше – напротив лицето й беше каменно, дори леко студено, излъчващо една очевидно чужда му злоба и ненавист. Но не я упреквам жената, че си криеше емоциите все пак трябва да си пази работата сигурно взема огромни пари, като всички хора в България. Обаче каквото и да ми кажете не може да ме разубедите, че това не беше една изключително удовлетворена жена – не може човек да мрази да сервира и да обслужва едновременно двайсетина маси. Не може! Добре си е тя милата – сигурно всяка вечер след работа си пее и танцува одата на радостта. Но стига съм говорил за нея, да се върнем на нашата история все пак нашият абсолвентски бал беше същата вечер, а не нейният. Та тъкмо се чудих дали има още време за губене, когато Бай Хю показа новият си Ролекс на приятелите показваше 15:15 часа – точно.  Разгледахме по-внимателно часовника на позлатения му капак пишеше :

Roleks made by Kirchak

останахме  страшно удивени – каква голяма фирма беше Ролекс имат клон дори в Кирчак! Решихме, че нямаме още много време за губене, моите приятели се запътиха един по един към кенефа, но аз си знам, мога да не ходя разтоварвам бойлера преди петата бира, а бях пил само четири, така че пасувах. Докато те се нижеха като войнишки строй пред публичен дом, аз си стоях на масата и чаках. Беше останала една чиния с малко цаца, която привлече вниманието на една от странните варненски гарги и тя се настани точно до мен. Страшно се зарадвах помислих си, че може да е Гошко, но уви, тази беше женска. Това го разбрах заради две неща – първо лапаше само големите цацки от чинията и второ, когато и подадох малко бира да цоца изквича нещо и отлетя, а Гошко много пиеше! Ех, дано да е добре! Компанията се върна щастлива, момчетата ми се видяха някак по-лековати и щастливи. Тръгнахме към вкъщи часът беше 16 без 20 ролексово време. Предварително се уговорихме да се съберем пак при Бай Хю в 17:30 да загреем стабилно. Та вървяхме по морската и какво да видим. Направили са и ремонт – цялата алея асфалтирана, с две платна и лента за изпреварване! От дясно паркинг със стотици паркирани коли, от ляво заведения, а по самата алея фучат коли с 60-90 km/h… ЕБАСИ ЯКОТО, който го е направил евала, сега когато човек му се ходи на блъскащи колички взима колата и само срещу 5 лв. за бензин мачка цяла нощ! Но и тая радост отмина и някак стигнахме до трета буна. От там нагоре по-стълбите и към вкъщи. Да, но приятните изненади не свършваха. Оказа се, че и там има някаква авария, и в целия плаж и морската градина около трета буна полъхва ветрец, който разнася благоуханната миризма от канала. Супер напомни ми за сутринта и за това как чаках Гошко – натъжих се отново. Излязохме извън морската и се разделихме. Останахме сами с Бай Хю ама много ни беше криво и почти не си приказвахме, единствено уточнихме часа и мястото отново, като решихме този път да поканим и Малкия, но за него ще ви разкажа малко по късно! Та разделих се с Бай Хю около 16 и нещо, малко преди квартирата, ние живеем на близо. Вече виждах блока си, когато разбрах, че наистина не мога да не изпразня бойлера след четвъртата бира, ако не вярвате ще ви покажа дървото. Преди мене там живееше мравешка колония, ама аз докато се усетя съм и видял сметката. Горките сигурно е гадно да се удавиш? Ех съдба!

Късен следобед:

Вратата беше от жълт дъб. Леко олющена, с ръждясала, боядисана в черно метална табелка, върху която с готически шрифт бе гравирано сем. Трендафилови. Ръката ми се разтрепери, когато пъхнах ключа. Завъртях и о, радост, хазайката не бе забравила за сетен път ключовите на бравата. Нямаше нужда да блъскам и звъня половин час докато отвори. Но не и се сърдя за предните пъти, в които това се е случвало, все пак не е лесно да си на 100. Влезнах в банята и какво да видя водата беше дошла. Вече нямаше с какво да се оправдая – щеше да има къпане това стана ясно. Почнах да се приготвям почти веднага, защото часът беше почти 17 без 10, обаче ми се допи страшно кафе, но с моя късмет то бе свършило. Тъкмо се започвах да се отчайвам и взеха да събирам празните бутилки в няколко торби и тогава какво, едната от тях се оказа пълна. Ето това е късмет! Честно казано нямах никакво време,  но и нямах никакво такова, което да прекарам в размисли и страсти, за тава без много да му  мисля влезнах под душа с бутилката. Няма да ви лъжа пробвал съм и други странни неща, примерно да разтоварвам и пълня цистерната едновременно (чувството е супер между другото), но това би всички точки. Тъкмо приключвах с душа и с бирата, когато се подхлъзнах назад и направо към крана, но за мой късмет той е разположен малко по-високо и ме наниза в бъбреците, а не засегна друго по-лошо място – голямо щастие. Само като си помисля какво можеше да стане (да не дава…), вдигнах бирата – беше празна, хвана ме яд не трябваше да се къпя. Прибрах се куцукайки в стаята си, да си ближа раните (като си помисля пак добре, че бяха бъбреците!!!). Почнах, цунках се по ръчичката щото я бях охлузил и тъкмо да продължа и телефона ми прозвъня.

17:13: Calling Malkia:

Помислих си ебахти медиума как разбра, че ще пием по-рано, та и се обади. Изумяваме тоя човек. Та вдигнах му и какво да чуя с весел гласец Малкият ми съобщи, че е взел предпоследния си изпит. Ние вече бяхме свършили около месец преди това, но той като ученолюбив студент, реши да повтори, дори да потрети няколко. Той е моя герой! Та разбрахме се с Малкия, аз да взема нещо за мезе, Бай Хю да вземе за пиене, а той да донесе кураж! Като стана дума за Малкия не искам да останете с грешно впечатление – въобще не е дребен, лекинко слаб, но не и дребен. Този прякор му е като ироничен псевдоним – аз му го измислих. Честно казано не обичам иронията и гледам да не я използвам често, просто не това е начинът. Освен това си мисля, че не е хубаво човек да си измисля нещо, най-вече прякори на другите, но Малкият си го заслужаваше. Та беше още първото лято, бачкахме по морето заедно и ходихме на плаж, а той милия с едни ми изрязани гащи. Честно казано освен, че е доста космато това човече, може да докара комплекси на повечето мъже около него. Понякога си мисля, че най-големите клони растат на най-дребните и тънки вейки, ако ме разбирате. И така подхвърлих иронично това Малкия и то остана, но честно казано май само аз му викам така? Но да продължаваме напред, поизтупах се, даже си пръснах малко дезодорант „БРУТ” зад ушите. Вече не ме болеше толкова около бъбреците и всичко ми изглеждаше, че ще е супер. Обух си обувките, едни много яки, като платненки и кецове в едно, абе просто за абсолвентска и хоп излязох навън, часът беше 17:25 и по всичко личеше, че ще закъснея малко. Голяма работа нощта беше пред нас!

Отбих се в магазина да взема фъстъци, щото се разбрахме да правим уиски с фъстъци. Естествено взех си и два сандвича, така за сила и едно кафе. За жалост нямаше от любимите ми фъстъци едни с невестулка отпред, попитах продавачката какво става по дяволите, а тя ми каза, че въпросната фирма е закрита даже са я давали по телевизията, защото във фъстъците им са открити високи нива на радиация – колко не справедливо само защото хората са слагали повече радиация и те са я спрели. Понякога не разбирам някои неща. Все едно е да правиш витамини и да сложиш повече витамини в тях – какво толкова най-много да получиш витаминоза след това?

След това вече се намирах пред Бай Хюевият блок (предупредих ви за името) и чаках да ми отворят. Часът беше 17:40. Естествено закъснението направи впечатление на Бай Хю и той го отбеляза. В тях бяхме само двамата и жена му. Упс това не прозвуча както трябваше, просто исках да отбележа, че не бяха са навили останалите „гости” и май се налагаше да се справяме само тримата с 700ml GRANZ, като вече нямах в предвид жена му, а Малкия, който си довлече малкия задник само минути след мен. Аз тъкмо хапвах последните хапки от сандвича, който не ми хареса, защото имаше много нездравословни интегритети като: краставици, домати, маслини и магданоз (това последното всички знаем как действа), когато почувствах силната голяма ръка на Малкия, който изрева както обикновено „КО СТАА”. Щеше да ме задави, но бързо му простих, защото съвсем скоро направи нещо велико – взе чашите и разля в тях! Браво на Малкия явно беше взел куража със себе си! Чукнахме се за наше здраве и започнахме. Тогава забелязах нещо обезпокоително – алкохолът беше доста, а двамата ми приятели бяха добре подготвени и наточени за него! Чак ме хвана страх да не би да прекалят и така да си провалят вечерта. Не аз си ги познавам добре – точни момчета на място, но все пак Малкият беше взел изпит същия ден и знае ли човек? Въздъхнах тежко, защото разбрах какво трябва да направя, нещо, каквото съм правил десетки пъти преди това, като един виден хуманист и мизантроп. Та захванах се с моята мисия – да пия толкова бързо и много, колкото мога, а понякога се учудвам дори на своите възможности, даже си мисля, че съм като пичовете от „ХИРОУС”, ама това е само докато съм на макс. Вече като се замисля добре е да има такива хора като мен, защото колкото повече алкохол унищожавам толкова по-малко остава за непълнолетните дечица. Ах, ще се разплача отново, същински ангел съм! Та захванахме се с изпиването на GRANZ-а. Дето се вика гадна работа, ама все някой трябва да я свърши. Всичко мина почти перфектно. Да, вярно, че доста моменти у Бай Хюеви ми се губят, но добре си спомням, че си прекарахме чудно. Доста се приказвахме и се смяхме. Даже доколкото се спомням по едно време се смяхме, без да приказваме въобще. Всичко беше прекрасно с изключение на две неща. Първо – фъстъците, определено тия с повечето радиация са доста по-добри от тези, които бях взел, дано отново ги пуснат на пазара, като изпитана марка. Второ – към 19 без 20 бутилката уиски свърши и аз като се изнервих викам, „аз ще одаря още една бутилка” и хванах празно шише за гърлото и БАМ у масата, ама то не се чупи и аз си викам „ебаси тъпото”. Честно да ви кажа, искаше ми се по-подробно да ви разкажа какво се случи в Бай Хю, но не помня. Последно към 19 без 10 бяхме на входната врата, която в този случай използвахме за изходна и се отправихме към ресторанта, които се намираше близко до тях.  Дето Бай Хю вика само на 10 минути, но този път пътя, беше по-криволичещ и ние стигнахме за 20 минути.

Вечер:

„Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен” дa, но нямаше звезди. Единствено слънцето все още беше там, нейде далеч в хоризонта. Умиращо! Последните му кървави лъчи запалиха небето, което избухна в невиждан пожар събрал в себе си всичките красиви цветове и багри на света. Вървяхме през морската към ресторанта. Голямо впечатление ми направи, че казаните около училищата и детските градини са препълнени и от тях изригват всякакви отпадъци. Колко хитро! Евала на управата на града! Найлоновите торбички и останалите неядливи „боклуци” летяха свободно из целия град и се закачаха по дървета и храсталаци – гениално, чрез тази безплатна украса се запазвашe дълго атмосферата на коледните празници. А най-доброто в случая беше, че бездомните кучета и котки се хранеха свободно. Сигурно това е проектоплан на някои природозащитници. Обаче наистина гениално от тяхна страна, да оставят най-претъпкани казани около училищата и детските градини, така дечицата ще могат да си играят по-цял ден с помиярите – каква сладка идилия?! Даже докато вървяхме надолу към ресторанта видяхме полегнало, като в някой трон от боклуци, едно сладко кученце. Погледа му беше някакъв по-особен, някак по-искрящ, а от устата му се стичаше бяла пяна – милото сигурно по-цял ден не спира да преследва дечицата в неспирни игри, изглеждаше толкова изморено. Та почти стигнахме до ресторанта, той се намира точно до зоологическата градина. Даже като минавахме от там много ми се щеше да се отбия за малко, но Малкият ми каза, че нямало смисъл да плаша животните само. Това честно не го разбрах много?! Та вече се виждаше входа на ресторанта, където нашите колеги се снимаха за спомен. Всички изглеждаха прекрасно – ЧЕСТНО! Когато се записвах в МЕИТО няколко злоради хорица ми казваха какви ли не митове за момичетата в това училище. Примерно „Параграф 22” за МЕИТО гласял, че ако не си достатъчно пиян не искаш да правиш секс с момичета от това училище, а ако си достатъчно пиян вече не можеш да правиш секс въобще! НО ТОВА СА ПЪЛНИ ГЛУПОСТИ, честно ви казвам момичетата ни са супер, но да си призная аз повече се заглеждам по-момчетата, но и те бяха супер. Абе всичко изглеждаше идеално! Та и ние се присъединихме в този „Панаир на суетата”, но колегите ни отдаваха преголяма чест, като отказваха да се снимат с нас – просто искали да ни помнят завинаги единствено и само в сърцата си… Колко мили хора! Влезнахме в ресторанта, огромна зала с големи маси и дансинг за 100 човека, с една огромна тераса. Супер приличаше на една огромна кръчма, страшно ми хареса. Настанихме се! Изчаквахме още и последните колеги да дойдат. Дойдоха. След тях дойде и един мил човечец, който бил фотограф. Душица ви казвам, тъкмо се бяхме събрали да се чукнем и той ни изкара навън да се снимаме. Много обичам, когато някой ми нарежда. Сериозно, често ми се случва и е толкова хубаво! Та преди фото сесията глътнах 50 водка Търговище  (много добра, от нея пият и ескимосите и мечките, може би само те имат вграден имунитет за нея) за блясък в очите и отскочих до терасата. Беше много хубаво! Снимахме се в едни и същи пози, с едни и същи хора, с десетина различни фотоапарати – яко! После си говорехме доста, но си спомням много от разговорите, тая моя слаба памет, трябва да почна да пия „Гинкоприм”. Единственото, което си спомням, беше, че „най-големият” още го нямало, но щял да дойде по-късно, но така и не разбрах за кого ставаше въпрос. Прибрахме се вътре и започнахме с веселията. Хапване, пийване (при някои обратното), весели приказки и още такива хубави работи. По едно време свърши пиенето и малко се притесних, но напразно, до мен все пак беше Малкият и след като видя, че пиенето ми е свършило, той побърза да повика един от най-добрите ми приятели г-н Собиетски. Готин пич. И двамата! Малко по-късно дойде и една от най-добрите ми приятелки Сливовата, но не искам да си останете с грешно впечатление от името ѝ, тя си е добро момиче! И въобще нещата ставаха още по-весели. При някой излизаха дори леко извън контрол, но не и при мен – аз съм печен. По едно време на нашата маса се появи един весел човек, които идвал специално да ни поздрави, помислих си, че това е „най-големият”, но се оказа, че е един от преподавателите, които бил закъснял и затова ни уважавал малко по-късно. Чукнехме се и с него, поздравихме се, точно както си му е реда. После започна да ни чете лекция, как трябвало вече по-сериозно да се отнасяме, как ние ще ли сме да оправим България и такива ти ми работи. Някой подхвърли злорадо, че щом не е счупил нещо, не трябва той да го поправя, не съм много сигурен, но май бях аз. Но сега като се замисля едва ли, защото според мен България не може да се оправи, т.е. няма нужда, защото аз не мога да си представя по-хубаво нещо на света от нея. Просто не мога! Вечерта продължаваше в разгара си. Даже танцувахме с другите хора, всъщност те танцуваха, а аз се влачих по дансинга, сега ще кажете, бая си се напил свин…, но не е от алкохола само. Пробвайте да подскачате наоколо, ако сте сто кусур кила и вас ще ви заоблят краката. Нема начин просто – скачай! Но стига съм мрънкал беше си супер и танците си бяха супер. Много се накефих на DJ-я. Страшен пич ви казвам. Голям професионалист! Само той успя с 15 еднакви песни и две хора да ни държи на дансинга цели четири часа. Та забавата в ресторанта почти свършваше, но уви „най-големият” така и не дойде. Всичко си беше страхотно, но както преди това – ядене, пиене, снимки и лафове.

Тогава се случи нещо доста странно. Както си танцувах – вървях по дансинга, нещо в главата ми превъртя и всичко наоколо ми изглеждаше чуждо и непознато. Стреснах се! Около мен хора някакви, супер готини и весели, яка музика и един въпрос – КЪДЕ СЪМ? Та зачуден, сигурно съм се лутал доста, докато един симпатяга ме хвана и ми вика ела навънка. Помислих си, май нещо съм загазил. Аз му викам: „Абе не искам бе, не искам” – ама пичът беше доста корав и ме измъкна на вън. Вика ми насреща, що съм се спекъл нещо, а аз искам да му обясня, че дори не го познавам, ама нещо нямам сили и възможности да си управлявам езика, за да говоря. И тогава спомените започнаха да избликват един по един. Спомних си, че бях на ресторант. И тогава ТРЯС всичко ми просветна, сигурно съм се на тровил нещо от храната! Мамка му, обещах си повече, когато излизам никога да не ям, а само да пия! Та тръгнах вече по-уверено след пича, а той ми вика ще те оставя при Бай Хю, той чака Бай Хюевица на вън щяла да идва и после ще слезем долу на дискотека. Усмихнах му се, беше симпатяга с чисто лице, голямо чело и голям нос, малко дребен, но с доста добра физика, а кожата му беше с цвят на прегорял бъдем. Попитах го за името му, а той ми извика „Ах ти пиявицо мръсна” – колко странно име, може да е бил индианец, нищо чудно до мен мина човек с каубойска шапка, които заслиза надолу. Помахах му за сбогом „Чао пиявицо мръсна”, но не знам защо тогава ми се стори по-подходящо да го наричам Малкия.

Излязох навън, някакво симпатично момче с бяла ризка и вратовръзка чакаше пред входа на ресторанта, помислих си, че е сервитьор – супер щях да си поръчам една бира, да ми се избистри главата. Тъкмо му махам да дойде да вземе поръчката, когато той ме заговори. „Къде се губиш, хайде взимаме Бай Хюевица и слизаме долу при другите!” Доста се почудих, откъде по-дяволите тука всички ме познаваха. Попитах го едва, едва какво става, а той ми наговори едни такива пълни глупости. Първо ми вика, днеска всички хора наоколо сме празнували абсолвентска, защото сме завършили и щели сме да бъдем инженери скоро, ама аз се поогледах и видях стотина хора, с които щели сме да ставаме инженери уж! После поогледах добре себе си и разбрах, че ме бъзика. Добре си давам сметка, че да станеш инженер в България е адски трудно и просто не виждах, как може толкова много хора на едно място да са, а когато поогледах себе си веднага разбрах, че всичко е на шега, защото според мен никой не би дал титла инж. на мен – никога! Дори аз самия не бих си дал. Но както и да е послушах му още малко глупостите. После дойде едно такси, от което слезе едно русо момиче и тогава БАМ отново, та това беше Бай Хюевица, та таз аз я знам бе! После се сетих за Бай Хю и поглеждам назад, а той зад гърба ми. Стреснах се малко в началото, ама после видях, че е заспал на пейката. Има доста лек сън. Пооправихме се и те слязоха в дискотеката, а аз се отбих на е едно място – да пикая, за мое щастие този път беше тоалетна. Там пак се знаехме с всички. Даже ми викаха къде съм се губил и нямало ли да влизам. Реших да ги послушам най-сетне. Отправих се към входа на дискотеката. На вратата едни корави момчета ми се скараха, искаха ми някакъв вход, махаха с ръце, трябвало да имам билет и прочие. Не ги разбрах, честно, защо аджаба толкова се вълнуват. Отдръпнах се да направя път на някакви хора и тогава бръкнах в джоба на сакото си, от където извадих едно билетче, на което пишеше „Градски Транспорт” гр. Варна – ЦЕНА 0.80 ЛВ. Тъкмо щях да го изхвърля, когато единият от яките момчета на вратата ме забеляза и ми вика –  „Намери ли го, влизай” – и ме избута вътре, честно казано не си спомням какво стана там, сигурно е било адски яко обаче.

Заранта:

Следващите ми спомени са от едно такси, в което се возя с Малкия. Попитах, шофьора на таксито дали отиваме при „Най-големия”, а той ми се усмихна злобно и ми каза: „АР Ю ТОКИНГ ТО МЕ”? Отказах се повече да го питам каквото и да е било, Малкият ми каза да млъквам и че скоро ще стигнем вкъщи. Да наистина след минутка вече бяхме пред нашия вход. Шофьорчето спря точно пред входната врата, а аз му викам: „НЕ БРАТ НА 8-я ЕТАЖ”, а той ми отговори лаконично „АР Ю ТОКИНГ ТО МЕ”? Разделихме се по живо по здраво с Малкия, скоро пак щели да се видим, каза ми той. И аз се за изкачвах към квартирата. След доста усилия, вече бях вкъщи. Отидох до едното място, трябваше да довърша цикъла на бирата, ако ме разбирате. Загледах се къде точно отива онова и за миг в отражението в тоалетната чиния ми се стори, че видях „Най-големия”, но това стана само за миг и сигурно ми се е сторило. Пооправих се. Хапнах малко и  изпих една бира, след което си легнах. Дълго не можех да заспя. В главата ми се въртеше странната мисъл, че всичко от утре ще е по-сериозно, че трябва да бързам във всичко – работа, успехи, семейство, че няма да имам време за губене, че не трябва да спирам. Дълго си мислех за това, но скоро стигнах до извода, че пътеката на живота е прекалено кратка, за да бягаш по нея, за това се поуспокоих, че и утре няма да е толкова страшно, и кой знае колко по-сериозно. Да, всичко щеше да е наред. Затворих очи и заспах. Спах сладко.

Едва ли в цял свят има по-предпочитана напитка от кафето, като то съпровожда деня на голяма част от хората по света. Поводите за употребата му варират от бизнес срещи, срещи с приятели, поредната почивка през работния ден,  до най-обикновено сутришно кафе за пробуждане. То се е превърнало в абсолютна  необходимост. Не зная дали, ако човечеството осъмне без кафе земята ще спре да се върти, едва ли… но съм напълно сигурен, че света ще спре за миг, милионите хора консумиращи напитката ще се обърнат назад и ще разберат колко много зависими са били от нея.

Всички знаем, че родината на кафето е Африка, по точно Етиопия. Там за козарчето, което забелязало как козите му пощръкляват и не спят по цели нощи щом са яли от чудотворното растение (представям си, ако и канабисът е бил открит по същия начин – мамка им, това са били едни наистина щастливи кози).

Кафето става популярно първо в арабския свят, от където носи и наименованието (от тур. Kahve „кауе“), което означава сила. Днес най-голям производител на кафе в света е Бразилия. Ала страната дала най-много на кафето е Италия, защото именно там се раждат превъзходното лате, божественото капучино и любимото на всички еспресо, както и още стотици рецепти и начини на приготвяне.

Ако искате да прочетете повече за историята на кафето влезте тук.

А кое е любимото кафе на Италия? Ако можем да се доверим на прекрасния слоган на компанията Lavazza: “Italy’s favourite coffee”, то именно техният продукт е търсеното кафе. Не зная дали това е истина. Лично смятам, че illy правят, ако не по-добро, то поне точно толкова добро кафе, колкото  Lavazza, но това, с което Lavazza печелят мен като клиент е невероятната визия, която следва маркетинговата им стратегия от години на сам.

Не зная дали производителят на кафе Лаваца, който стартира с магазинче, отворено през 1895 на улица „Сан Томасо 10“ в историческия квартал на Торино, си е давал сметка, че е поставя началото на империя на стойност няколко милиарда. Както напълно съм убеден, че целта му е била да сортира и смеси кафета от различни сортове, за да получи ново с прекрасен вкус, а не да създава световна марка. Но когато делото му е продължено от талантливи наследници успеха е неизбежен.

Lavazza постер

Lavazza постер

Lavazza постер

Lavazza постер

Като цяло визията е леко променена, но все така провокираща и… яка. Личният ми фаворит е месец Септември. Просто всичките тези начервени чаши ме кефят много.

Lavazza_2010г Септември

Може да намерите всичко по-важно за календара (както и самите фотографии) в този линк:

Календар за 2010 г.

За сравнение с миналата година може да посетите този линк:

Календар за 2009 г.

Posted in Свят Tagged: изкуство, календар 2010, кафе, маркетинг, Lavazza ]]> http://oneinchmile.wordpress.com/2009/10/18/lavazza-%d0%ba%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%bd%d0%b4%d0%b0%d1%80-2010-%d0%b3-%e2%80%93-%d0%bc%d0%b0%d1%80%d0%ba%d0%b5%d1%82%d0%b8%d0%bd%d0%b3-%d0%be%d1%82%d0%b2%d1%8a%d0%b4-%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8/feed/ 2 oneinchmile lavazza-06 lavazza-calendar6 lavazza2009-3 lavazza06 Lavazza_2010 http://oneinchmile.wordpress.com/2009/10/17/%d0%b2%d0%b7%d0%b5%d0%bb%d0%b8-%d1%81%d1%82%d0%b5-%d1%88%d0%be%d1%84%d1%8c%d0%be%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b8%d0%b7%d0%bf%d0%b8%d1%82%d0%b8-%d0%b8-%d1%81%d0%b5%d0%b3%d0%b0-%d0%bd%d0%b0/ http://oneinchmile.wordpress.com/2009/10/17/%d0%b2%d0%b7%d0%b5%d0%bb%d0%b8-%d1%81%d1%82%d0%b5-%d1%88%d0%be%d1%84%d1%8c%d0%be%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b8%d0%b7%d0%bf%d0%b8%d1%82%d0%b8-%d0%b8-%d1%81%d0%b5%d0%b3%d0%b0-%d0%bd%d0%b0/#comments Sat, 17 Oct 2009 12:00:00 +0000 oneinchmile http://oneinchmile.wordpress.com/?p=39 ]]> Тук мисля да разкажа скорошните си „приятни“ изживявания, които съпровождат различните процедури по изкарване на шофьорска книжка категория „В“. Макар, че бях благословен от съдбата или по-точно от мързела и ината си да изкарам шофьорска книжка на 24 години, възраст през която, едва ли ще ви се отдели време точно за кормуване и листовки, но това си е лично моя грешка… все пак мисля да премина направо към заветния миг.

Взели сте листовките (нищо стряскащо няма в тях (все пак на мен ми се наложи два пъти да ги взимам:първият път с 1, а вторият без нито една грешки), на изпита са два броя по 30 въпроса, като ви се позволява да направите общо до 5 грешки) и впоследствие сте издържали практическият изпит, така нареченото кормуване. След ден се срещате с инструктора си (онзи симпатичен чичко, който е потрошил няколко кофи с нерви докато се опитвал да ви научи на елементарните неща в шофирането (примерно да не влизате в завой на 4-та или 5-та предавка, да не обирате банкетите, бордюрите и налазелите по тях хора, как да си чупите крачето за да държите колата на полу-амбриаж и все такива весели неща)). Той ви връчва два листа (първият свидетелство за издържан теоретичен изпит, вторият за практичен такъв), стискате си ръцете, а ако сте някоя млада мома, може и целувка да получите. Пожелава ви безопасен и спокоен път, и да внимавате и спазвате съветите му за напред (като същевременно е сключил пръсти и мислено се моли да не ви среща на пътя си, поне не и през първите ви няколко години на кормилото). Предупреждава ви да не отивате в КАТ преди да са изминали пет дена от издържания изпит, защото протоколите ви няма да са стигнали още там. На вас от превъзбуда ще ви е все едно, дали ще чакате още пет дни, все пак най-важното е минало… но се оказва, че чакането ще е още доста повече.

Най-важното нещо, което вие трябва да направите преди да сте започнали курса (или поне малко след това) е да се запишете на БЧК курс (курс по отдаване на до лекарска помощ), който ще ви е необходим (или поне едно листче от там) за да може да подадете документи за вашето свидетелство. Но ако за съжаление сте като мен и отидете да карате въпросният БЧК курс след като сте издържали изпит, чакането за прословутата книжка се увеличава многократно и периода граничи с абсурдния максимум, който е необходим да изтърпите преди да вземете една брадва и да получите документа по най-бруталния възможен начин: хе хе хе, още няколко дни само и можеше да ме пишат по вестниците.

Но да се върнем на БЧК курса. Така трябва да предвидите времето си, че да се запишете за курса поне 40 дена (има някаква символика ако ме питате) преди изпитите си за кормуване (т.е. най-добре е веднага щом почнете курса да отидете до най-близкото подразделение на БЧК (Български Червен Кръст) и да се запишете за курса). Така, ако не го направите може да попаднете на листата на прецаканите баламурници, където бях попаднал аз. В деня, който взех двете свидетелства – ухилен до уши естествено, отидох до въпросното БЧК (клон Шумен, който се намира близо до старата поликлиника, в казанджийската улица). Там трябва да търсите счетоводство или каса, или нещо от сорта, където ще кихнете парите… по-точно ще се запишете, за да можете след месец и нещо да кихнете парите. Намерих мястото и там ме очакваше една жена видимо задоволена от работа та си (с такова впечатление останах след като я поздравих :“Добър ден. Тук ли да се за пиша за БЧК курс“, а тя нежно (доколкото го позволяваше дрезгавия глас) ми подвикна „Дай си личната карта!!!“). Дадох я бърже, такъв съм винаги бърже давам, и тя започна да ме пише в някакви списъци. След, което ми хвърли листче с някаква дата на него и ми каза да се готвя за курса (като нося химикал, за да решим някакъв текст) 40 дена от въпросната дата и да нося познайте колко лева? Да точно така 40 левчета (явно си го обичат това 40). Тука реших да включа чара си и започнах да и обяснявам, че съм изкарал курсовете си и само БЧК-а ми остава и ако има някакъв начин да ме запише по-рано, като и намигнах многозначително. Отговора беше лаконичен и категоричен – твърдо „НИЕ“ нямало възможност за по-ранна дата. Мислех си да споря (сега ме е яд де, трябваше да пробвам с кашлица Беронка, както ме учил чичо Митко – техниката е проста, закашляте се, вадите десет лева от портфейла си правите вятър с тях), но така и не спорих защото след ден пътувах за Варна и мислех там да пробвам да мина, оказа се, че и там се чака горе долу толкова време. Поразпитах няколко приятелчета, който ми обясниха, че може да се оправиш по-втория начин (даже 10 левчета била тарифата за документа, иронично нали), но реших да почакам – все пак к’во толкова. 40 дена горе-долу толкова ми беше курса, майната му.

Обаче е наистина весело да чакате нещо, което ви се полага доста преди това. Не се ядосах. Поне докато не се срещнах с един познат, който изкара изпитите две седмици след мен и отишъл да се запише за БЧК… Само че там не била нежната госпожа, а някакъв чичо, който го записал за СЪЩАТА СЕДМИЦА, само ДВА дни след като е отишъл. Ето тук бих искал да кажа, естествено ако ми позволите ДА Е*А ШИБАНАТА ТИ ДЪРЖАВА… ха сори, ако съм ви засегнал. Дано да не се срещам с лелчето втори път, хе хе хе. Та пича мина и замина и изкара книжка около седмица преди мен, хем го водих с две седмици преднина ??? Както обичам да казвам живеем в страната на неограничените възможности. Както и да е. Дойде заветния миг. Курса бе около 4 часа, така че щом дойде и вашият ред, оставете деня си свободен. Честно самият курс не беше лош, дори полезен, ако можеш да изтърпиш всичките четири часа без да загубиш интерес. Също така може да се почувстваш много умен, ако имаш елементарни познания по анатомия (примерно ако знаеш, че има разлика от артериална и венозна кръв). В началото сте предупредени, че курса е много важен и сериозен и че може да ядете дръвцето, ако не внимавате… (викам си радост още 40 дена) естествено всичко бе пълна заблуда. НЯМА ЧОВЕК, който си е платил курса и да не го е взел, като дойде вашият ред ще разберете как точно.

Взех и този прословут документ – един червено жълт с холограмен стикер и едно негово ксерокопие с печат и подпис, което да занеса в КАТ.

Естествено курса протече така, че да не мога да отида същия ден до КАТ. За това работата се отложи с още един ден. Почнах да поразпитвам познати, които скоро са минали през ада… през КАТ де. Казаха ми да пия два глог-валериана преди да тръгна и да се готвя да ЧАКАМ.

Само, че чакане нямаше. Признавам всичко мина на луд късмет и не ми отне повече от час, може би час и двайсет.

Сутринта запалих колата и отидох до КАТ… така де баща ми ме закара, исках да кажа. Естествено там няма конкретно обяснение кое как, но видях на входа един мъж, който тъкмо излизаше от гишето с информация и го попитах как се процедира. Той ми каза да отида на 7 гише и от там ще ме упътят. Имаше двама, трима човека, който за моя радост също бяха като мен кандидат шофьори и те хорицата ми казаха, че първо се минава през гише номер 1 (естествено не в същата сграда) за да си взема необходимите бланки. Отидох, обясних и ми метнаха два листа. Като се върнаха „мойте хора“ ми обясниха, че ми трябва още едно листче Декларация че съм български гражданин. Така де, давам на пичовете един куп документи, примерно за 16 години обучение в България, лична карта с БЪЛГАРСКО ЕГН, но те милите от къде да знаят, че съм българин?! Познайте в кое гише трябваше да взема Декларацията… Да точно така гише номер 1. Не виня лелката, която бе пропуснала да ми каже, дори се съмнявам, че нарочно го е направила, за да се видим пак. Сигурно ме е харесала – такъв голям розовобуз момък, че и възпитан при това. Тук искам да кажа, че нямаше нито един човек от персонала в КАТ, който да не бе учтив и да не бе отвърнал на поздравите ми (за което им благодаря)… така де доста „Добър ден“ и „Заповядайте“ получих, а лично това ми прави хубаво впечатление. Взех и декларацията и стана времето за техническата им почивка. 10:00 до 10:15. Мислех да попълня документацията сам. Има и вариант да го направи служител на КАТ, естествено се заплаща. Но после се спрях на варианта с намесата на чуждо тяло. Пишеше да се пише четливо, а аз пиша подобаващо неразбираемо за един инженер. За това тръгнах да търся нужното гише. То е номер 11 и се намира в един гараж до входа. Беше 10:10 и почивката на лелката попълваща документацията не бе свършила, все още пиеше кафето си на вън, но като ме видя, каза че ще ме оправи веднага (нямаше други нагли да я безпокоят в почивката й освен мен). И тука му провървя на розовобузия момък, си помислих. Подадох и бланките и като видях, че ще ги праска на пишеща машина ми стана малко смешно, така де освен в музеите и КАТ къде другаде ще ги видите. Само, че след две минути си получих документите готови и мандибулата ми увисна (мандибула е долната част на устата, ако не знаете, да не си помислите нещо). Така остана само да платя таксата (по-долу ще ви опиша точния ценоразпис на това да станеш шофьор) и да се върна, на кое гише познайте? Да точно така номер 1. Реших, че лелката има късмет. Отидох на касата имаше само двама преди мен. Там също бяха учтиви. Изцепих се, че искам експресна поръчка, а те ме поправиха, че в БГ има само бърза и нормална, съответно до 10 и до 30 дни, като цените са както следва 24 лв. и 36 лв. – реших да прасна бързата достатъчно бях чакал. Естествено ми излезе 44 лв. Имаше някакви такси, преводи и прочие. Така де доста хора трябва да храним в тая държава. Отидох на гише номер 1 и там имаше трима преди мен. А само десет минути след като се наредих опашката се увеличи на около 20 човека. Разгеле имах късмет след около 20-тина минути минах, а опашката се увеличаваше прогресивно. Бях задоволен обаче всичко мина много по-бързо от очакванията. От 9:40 до към 11:00 часа, когато получих листчето със заветната дата (след 7 дни).

Както изглежда безконечното чакане е към края си. Дето се вика, ако не стане нищо лошо с мен, примерно да се разболея, да ме блъсне кола или примерно казвам, само примерно, ако някой шибан мармот не ми натроши краката с някоя бухалка, от другата седмица съм шофьор и по документи. На всички, които ще последват моя път – пожелавам да са внимателни и отговорни по пътищата.

Ценоразпис:

- Курс (различно) средно около – 650 лв . За задължителните 31 часа.

- БЧК курс – 40 лв.

- Медицинско – 2,5 лв (2,40 такса личен лекар и 0.1 лв бланка)

- Такси и прочие в КАТ – 44 лв (за бърза поръчка до 10 дни) + 4.6 лв за попълването им от служител (може и собственоръчно)

Необходими документи:

- Свидетелство за издържани теоретичен и практически изпит (двата листа от инструктира)

- Копие на диплома за завършено образование (минимум основно)

- Копие от БЧК свидетелство за завършен курс

- Снимка един брой.

- Медицинско свидетелство от личен лекар.

Надявам се да съм бил полезен.

IMDB

Trailer

Има женски филми има и мъжки (примерно уникалните серии на Рамбо, ала на тях ще се спрем друг път), но има и такива филми, като „Грозната истина“, които минават пред всички.

Унисекс си е филмчето отвсякъде. На постера забелязваме един Джералд Бътлър, който е все така в добра форма, както в „300“ (но след първите минути на филма, разбираме, колко добре си е похапвал пича от 2006 на сам и че Photoshop върши чудеса), както и да е жените да кажат дали е секси, според мен килцата, които е качил му отиват. Та да се върнем на плаката. Джералд е там  и прикрива мъжествеността си с едно сърчице. Такова червеничко сърце държи и невероятно красивата (лична оценка, както казваше един приятел надървяш ли се значи е хубава) Катрин Хейгъл, само че тя го е вдигнала  високо до главата си. Още от него сме предупредени какво следва. Множество лафове, комични ситуации и мъдри изводи, които ще трябва да ни убедят, че любовта за мъжете преминава през „оная“ ни работа, а за по-нежната част от човечеството тя е единствено в главата им. Като се замислих с моето мръсно подсъзнание (а то си е доста мръсно) си рекох , че много лесно двете неща, оная му работа и главата й могат да се съберат, но се възмутих от себе си. Но още в самото начало на „Грозната истина“ Майк (Джералд Бътлър) разкрива, че няма никакви 10 стъпки за покоряване на един мъж, а има само една и тя се нарича… „свирка“ така, че явно не само аз мисля така (естествено на английски не звучи толкова вулгарно blowjob). С този факт повечето мъже, се съгласяваме на мига, макар че, според мен  за българския мъж (ние сме си по-претенциозни) стъпките се две – гореспомената „свирка“ и мусака (така де свирките са до време, мусаката е за цял живот).

Филма ни разкрива трудния път на любовта (ха колко оригинално нали), който трябва да изминат водещият на скандалното предаване „Грозната истина“ Майк Чадуей (за който няма такова животно като истинска любов) и  неговата консервативна и стеснителна продуцентка Аби Рихтер (за която дори думичката „ерекция“  не е подходяща за национален ефир). В началото на филма двамата са в много обтегнати отношения, като Аби направо мрази своят подчинен, който въплъщава всички презирани от нея качества на куп. Но постепенно между тях се ражда силно приятелство, когато нахакания Майк се захваща със задачата да научи Аби как да съблазни нейният мъж мечта – Колин, който естествено е… доктор. В последствие това приятелство прераства в истинска и „чиста“ любов, за да може в баналния хепиенд  да видим  двама лудо влюбени Аби и Майк, които не могат един без друг. Нищо оригинално, като история, но въпреки това филма е хубав и забавен. Най-вече заради силната химия, която струи от Джерард Бътлър и  Катрин Хейгъл, когато са заедно на екран и свежия унисекс хумор (лично аз не се сещам за романтична комедия, в която да се споменава толкова пъти думичката ASS и COCK, в не вулгарен  превод – дупе и чеп). Другото, което много радва, че филма поставя двете гледни точки за перфектния партньор от мъжка и женска гледна точка, естествено за да е забавно и двете са в максимално допустимата крайност.

Дали филма е романтичната комедия на 2009 година, определено за сега отговора е твърдо ДА. Естествено има още няколко предстоящи „бисера“, които ще излязат, но силно се съмнявам да впечатляват повече от „Грозната истина“.

И за десерт. В една от най-романтичните сцени Джерарлд и Катрин са във вихъра на танца на едно много добро латино парче, което може да чуете тук.

Песента от „Грозната истина“  (The Ugly Truth) Latin Soul Syndicate – El gitano del amor

Предполагам, че всички си имате любими песни, които обичате да слушате по-различно време в зависимост от настроенията ви. Поне аз съм така… Имам си пакет за всичко. Дет се вика много-пакетен пич съм. Тук ще споделя седем песнички (великолепната седморка), които наистина имат силата да ме пробудят от дълбокия ми сън, който напоследък е много дълбок. Може да ги пробвате вършат чудна работа.

7. 50 Cent – Get Up

Ами чисто мъжко парче – брутален и агресивен ритъм. Всеки път, като я чуя си викам, че пак ще ходя да блъскам кат животно у фитнеса, както 50 цента в клипа, ама после наливам кафето от машината, сядам пред компа и чакам… Кое ли? Ами вълшебният ефект „черното злато“.

6. Elbow – Grounds For Divorce

Заради Хаус, д-р Хаус. Дет се вика Хаус Рулс, а с тая песен лудият доктор се събужда в промо-клипа на сезон 6. Но като оставим сериала настрана, това си е една много яка песен.

5.Lenny Kravitz Live

Защо ли? Защото не може без Лени, а в тая песен е вкарал толкова много звуци, че направо не мога да повярвам.

4. P.O.D. Alive

Защото се чувствам толкова жив след като съм я слушал.

3.Joe Satriani – Always with me, always with you

Всъщност това парче мога да го слушам винаги, защото Joe има една от най-невероятните китари на света, а специално тази песен ме кара да се чувствам щастлив – идеално за ранно слушане.

2.AC/DC – Back in Black

AC/DC какво да говорим. Тук може да сложите произволна тяхна песен. Специално тая постнах, заради чичо Слави Трифонов. Все пак все още я върти в като мотив в Шоуто си, а той ги разбира тия неща.

1.Jimi Hendrix – All Along The Watchtower

Защото тая песен има най-размазващото начало за мен. А китарата на Jimi е неповторима…

Това е моята великолепна седморка за отскок.

„Без музика животът щеше да е една грешка“ Ницше

Предполагам, че всички си имате любими песни, които обичате да слушате по-различно време в зависимост от настроенията ви. Поне аз съм така… Имам си пакет за всичко. Дет се вика много-пакетен пич съм. Тук ще споделя седем песнички (великолепната седморка), които наистина имат силата да ме пробудят от дълбокия ми сън, който напоследък е много дълбок. Може да ги пробвате вършат чудна работа.

Предполагам, че всички си имате любими песни, които обичате да слушате по-различно време в зависимост от настроенията ви. Поне аз съм така… Имам си пакет за всичко. Дет се вика много-пакетен пич съм. Тук ще споделя седем песнички (великолепната седморка), които наистина имат силата да ме пробудят от дълбокия ми сън, който напоследък е много дълбок. Може да ги пробвате вършат чудна работа.

7. 50 Cent – Get Up

Ами чисто мъжко парче – брутален и агресивен ритъм. Всеки път, като я чуя си викам, че пак ще ходя да блъскам кат животно у фитнеса, както 50 цента в клипа, ама после наливам кафето от машината, сядам пред компа и чакам… Кое ли? Ами вълшебният ефект „черното злато“.

6. Elbow – Grounds For Divorce

Заради Хаус, д-р Хаус. Дет се вика Хаус Рулс, а с тая песен лудият доктор се събужда в промо-клипа на сезон 6. Но като оставим сериала настрана, това си е една много яка песен.

5.Lenny Kravitz – Live

Защо ли? Защото не може без Лени, а в тая песен е вкарал толкова много звуци, че направо не мога да повярвам.

4. P.O.D.  - Alive

Защото се чувствам толкова жив след като съм я слушал.

3.Joe Satriani – Always with me, always with you

Всъщност това парче мога да го слушам винаги, защото Joe има една от най-невероятните китари на света, а специално тази песен ме кара да се чувствам щастлив – идеално за ранно слушане.

2.AC/DC – Back in Black

AC/DC какво да говорим. Тук може да сложите произволна тяхна песен. Специално тая постнах, заради чичо Слави Трифонов. Все пак все още я върти в като мотив в Шоуто си, а той ги разбира тия неща.

1.Jimi Hendrix – All Along The Watchtower

Защото тая песен има най-размазващото начало за мен. А китарата на Jimi е неповторима…

Това е моята великолепна седморка за отскок.

„Без музика животът щеше да е една грешка“  - Ницше