Бяс

Бяс

Деян Апостолов

Водачът на групата извърна тревожно глава назад, нужно му беше още веднъж да огледа всички оцелели. Още веднъж да ги погледне, за да провери дали е останала някаква капка надежда в тях. Погледът му остър и безмилостен, сякаш крадеше всичките тревоги през очите им, красивите им кристални очи, които точно като огледало, отразяваха всичките им мисли, всичките им тревоги… цялата им душа.

Малцината които успяха да стигнат тук, сега, с него бяха толкова уморени – на предела на силите си и сякаш само някаква невидима сила, някаква магия, ги караше да вървят редом с него и ги държеше будни, далеч от съня, далеч от безкрая, далеч от смъртта…

Дали гордостта, скрита в чистите им сърца, или надеждата спотаена в необятните им души ги караше все още да не се отдадат на сладките милувки, с които ги обсипваше смъртта? Смъртта, която бе обладала това място!

„ Да мои ангели, всички се страхувате! Знам, прочетох го в очите ви! Знам… И аз се страхувам” – тези думи прелетяха през главата на водача, ала той реши да ги запази само за себе си, за това ги уби с мълчание. Едва ли момент като този бе подходящ тези думи да се родят, едва ли в момент като този имаше какво да се каже, едва ли… Страхът бе обвил сърцата им – на всички и всички седем сърца горяха в пожара на страха! Трябваше да продължат напред, на където ги поведе и водачът им. Към върха на планината. Трябваше да отидат там в необятното и да напуснат гората, която се отдалечаваше с всяка крачка неистово и оставаше някъде там, назад зад тях.

Групата пое към върха на планината в търсене на своето спасение.

Беше зима. И не току що настъпила, едва, едва погалила земята, а зима на зимите. „ Такова време излиза, незнайно от къде, веднъж на сто години” – възкликваха старците – и имаха право! Сякаш земята не беше виждала такъв сняг – дълбок, трупащ своите преспи с такава лекота, с каквато вятърът отвяваше подарена от небето снежинка, а вятърът беше един от най-силните, който планината познаваше. Сякаш хиляди малки ветрове си бяха уговорили среща в подножието ѝ, там където започваше гората, за да образуват най-страховитата виелица. Беше вълчи студ. Цялата планина, цялата природа даваше всичко възможно от себе си да възпрепятства и запре това безумие, на което ставаше свидетел. Ала незнайно как се оказа, че има нещо по-силно от нея, нещо което да ѝ се противопостави. Дори да я победи?

По-долу, в средата на гората, имаше друга група. Водеше я Миле Серафима. Висок и строен, мъж – канара, за който живота бе свършил съвършено работата си, отреждайки съдбата му да бъде ловец. И наистина, сякаш всяка една частица от неговото тяло, от неговия ум бе създадена да ловува. Доста годинки бе загърбил зад себе си Миле, като бе прекарал по-голямата част от тях в лов. Дали тръпката да преследва дивеча или садистичната наслада която изпитваше, когато отнемаше живот го караха да продължава да ловува? Не. Истината беше друга. Серафима знаеше, че няма по-добър ловец от него, бе обстрелял всякакъв дивеч, имаше всякакви трофей, но все се надяваше да намери някакъв нов звяр – невиждан, който да победи. Целият си живот досега проведе успоредно с една война, която се водеше вътре в него – да бъде най-високо в хранителната верига. Хищник на хищниците!

-         Серафиме, колко убихме, бре човек? – изкрещя единият от тримата селяни, от които се състоеше групата му.

-         Три – каза безлично Серафима.

„ Колко убихме”? „Ние”? Мислеше си Миле, като много добре си даваше сметка, че нито един от спътниците му, които на ум наричаше говеда, не беше убивал каквото и да е днес. Той сам уби и трите вълка, чиито трупове лежаха, безжизнени пред тях. Да, този малкият, с белите лапи, застреля до ей онова дърво, а тези двата проснати един до друг, които хайката им успя да отдели от цялата глутница, застреля по средата на поляната без да презарежда. Цялата сцена бе освидетелствана от кръвта, която обагри в алено снега, който зимата продължаваше да трупа. „ А тия говеда само си хабят патроните” – помисли си Серафима и за миг съжали, че бе тръгнал на лов с тях, но после се отърси от тази безумна мисъл, защото добре знаеше, че за да ловиш вълци ти е нужна хайка. Миле някак си инстинктивно докосна лицето си, точно там, от дясно, където по цялата му дължина минаваше голям белег, който бе получил, веднъж когато сам тръгна на лов за вълци – умни и жестоки животни. Тъкмо се бе прицелил в един, когато нещо, с невероятна сила го повали отзад. Тогава също имаше голяма виелица и от снежното було пред очите си Серафима, не можа да види  от начало добре какво го бе нападнало, ала когато се изправи и видя звяра, кръвта му замръзна и умът му блокира. Скован остана само няколко секунди, които се оказаха предостатъчни, да последва нова атака. И точно в този миг, в който живота и смъртта стават едно цяло, Серафимът се наведе и с такава сила, която не подозираше, че притежава, успя да отскочи на безопасно разстояние. Когато отново се изправи разбра, че все пак животното го е ранило, като с ръце се опита да заприщи кървавя фонтан, в който се бе превърнал лицето му.

В такива мигове действаш единствено и само по инстинкт!

Добре че бог го бе създал ловец, защото едва ли някой друг би се измъкнал така от тази ситуация, както Миле Серафима го направи през онази нощ. Учудващо, дори за самия себе си, но Миле някак си отново бе докопал пушката си и в цялата суматоха успя да изстреля заредените в нея патрони, с такава бързина, с която не бе го правил до сега. Атакуващото животно изви неземен вой, ала куршумите не го убиха и то се скри с няколко скока в гората. Следващите няколко часа се губеха на Миле и той си спомни как се бе пробудил в един овчарник в подножието на планината, сутринта на другия ден, ала как бе стигнал до там не знаеше.

Това се случи преди три години, точно тук в тази планина, в тази гора. След случката Серафима бе обеден, че вечерта не бе нападнат от вълк или поне вълк, който някой да бе виждал  до сега и наистина бе така. Нощта, в която се бори за живота си, Миле се изправи срещу вълк, какъвто не бе виждал дори той самият. Животното бе високо над метър и двадесет, и дълго около два метра, ала огромния му размер не бе най-плашещото нещо. Цялата козина на вълка бе катранено черна, очите му бяха кърваво червени, като го караха да изглежда като някакъв адски демон стъпил на земята. Все едно дяволът го бе обладал. Естествено Серафима не сподели това с никого. Сега си спомни как след инцидента много се страхуваше да не би вълкът да е бил бесен, та и той да се разболее. Спомни си как още след три дни, с не зараснали напълно рани, успя лесно да сформира голяма хайка и да тръгне отново из гората. Мисълта, че можеше да умре преди да убие черния вълк, го ядеше отвътре като червей. Ала след като върна хайката в селото, те бяха убили дванадесет вълка – цяла глутница, но не и черния, не и дявола. Това остана известно само на Миле. Три дни хайката обикаля планината, която така и не разтвори своите обятия за тях и им поднесе ужасно студено време, с леден вятър, които сами по себе си бяха достатъчна причина на всички, освен Серафима да се откажат. Все пак бяха убили цяла глутница, а и бяха обиколили цялата гора. Не отидоха единствено на върха на планината, както ги убеждаваше обезумял Миле. Там самият връх криеше в себе си входа на пещера, която местните наричаха Дяволската дупка, защото беше адски трудно да се стигне до нея. За това когато Серафима настояваше да отидат, всички останали го разубедиха. Едва ли думите на хайката му повлияха в този момент. Решението да се откаже взе единствено и само от страха, отново да се изправи срещу черният вълк, естествено и до ден днешен Сирафима отказваше да повярва в това.

Това се случи преди три години. Миле се прибра в тях и не се разболя от бяс, ала някаква невиждана омраза и гняв, обляха мраморното му сърце и то се сви още повече. Мисълта за черният вълк, го обсеби.

Затова когато преди седмица овчарите му разказаха, че стадата горе в планината са нападани от глутница вълци, които отново са се завъдили тук, той наостри уши и вниманието му бе приковано на мига. Мнозина от тях се кълняха, че глутницата е предвождана от голям черен вълк, което бе повече от достатъчно за Миле и той се зае да събира хайка. Ала времето бе много лошо и се разваляше все повече, и зимата нямаше никакво намерение да промени това, сега тя бе господарката на планината. Затова и хайка не можеше да се събере, поне докато времето не се пооправише. Ала Серафима нямаше намерение да изпусне възможността, затова отиде да местния хоремаг, където намери няколко от най-върлите пияндета от селото. „ Че къде другаде да са” – помисли си той. Доста лесно успя да навие трима, които му бяха достатъчни.

За това и сега той стоеше в средата на гората и пред него бяха проснати трите вълчи трупа.

-         Миле, времето става все по лошо, а и пущините тръгнаха нагоре, към дупката… Да се прибираме… а? – каза единия от селяните.

-         И дума да не става. Не! – Отсече Серафима.

-         Ей ги на, там на билото, виж как се чернее големия. Ако отидат до Дяволската дупка, ще паднат и ще се затрият мискините… до един ще пукнат. Сега са изплашени, не знаят какво правят. Ние да…

-         Казах ви НЕ!

-         Стига ве Серафиме, ние нямаме крила като тебе, да търчим като луди по планината – каза друг.

-         Не разбирате ли? Толкова ли сте глупави… Трябва да убием черния, най-големия вълк…

-         По-голям вълк от тебе не виждаме, а и нас животеца ни е мил! Ти върви при своите вълци ние се прибираме – и тримата награбиха убитите от Серафима зверове и се упътиха към селото.

„ Не ми трябват и сам ще се справя!” – каза Миле, ала вече нямаше кой да го чуе. Незнайно как, но сега страхът от черният вълк се бе изпарил нейде. Истината обаче бе съвсем друга. И за миг в живота си, Серафима не се страхуваше да не би черния вълк да го убие. Сърцето му се прививаше от болка, само от мисълта да не може да закачи главата му до останалите трофей. Не можеше да понесе чувството, че някакво животно може да му се изплъзне. Той продължи напред.

Групата наближаваше все повече върха. Водачът им беше голям черен вълк, благородно животно, което бе докоснато от бога. Сякаш цялата красота на планината се бе събрала в него. Вълкът бе млад, на не повече от две години, строен, дори леко слаб. Цялата му козина беше черна, освен едно малко бяло петънце на гърдите, зад които туптеше живото му сърце. Очите му бяха сини. На ръст бе по-малък от онзи вълк, който преди три години нападна Миле Серафима, онзи вълк който му се явяваше баща.

Водачът на групата погледна напред, където планината вече показваше входа на скритата пещера. Изведнъж сърцето му трепна и осъзна, че е почти невъзможно да прекара глутницата през скалите, които ги деляха от Дяволската дупка. Като малък, всички му бяха разправяли за най-ужасяващото животно, което планината познаваше, животно, което идвало с гръм и трясък и убивало без причина цели глутници от вида им. Добре помнеше историята, как преди три години, останала само една глутница, предвождана от баща му, който повел братята и сестрите си към върха, към Дяволската дупка. Според стара легенда, точно в тази пещера се намира края на света. Затова и на старият, черен вълк, не му останало нищо друго освен да закара глутницата си там. Надявайки се, че тези побеснели животни не биха могли да ги последват накрай света. Ала било невъзможно да преминат и за това останали на една скала, в която пътя свършвал от едната страна, от другата се намирала, малка пещера, а останалата част се извисявала над билото на планината, разкривайки под себе си висока бездна. Цялата глутница се скрила в дупката, освен стария черен вълк, който застанал на открито на ръба на бездната и се вгледал в безкрая там долу. Долу от където периодично долитали страшни викове и трясъци, след които обикновено се чувал ужасният вой на една умираща душа. Долу в гората старият черен вълк видял, как хората убили всички вълци, които не били от тяхната глутница. Сърцето му се късало, че това можело да стане и с тях, и той се подготвил да посрещне смъртта. Ала хората не дошли, явно се страхували от край света…

Точно на същата скала сега бе застанал младият, черен вълк и точно както баща си той прибра капналите от умора вълци в малката пещера, и застана на ръба на скалата на пост в очакване на хората. Сините му очи преместиха погледа му по цялата ширина. Сега той се бе спрял на гората. Гората техния дом. Единствената борба която водеха бе с нея. Тя ги приютяваше, тя ги хранеше, в нея се раждаха и в нея умираха. Гората на която бе господар, която наследи от баща си, преди повече от шест месеца, когато го победи в честен двубой и застана на чело на глутницата, а старият вълк се оттегли в усамотение, чакайки да дойде последния му час. Искрено се радваше, че именно сина му го бе победил и заел неговото място. Всичко бе по реда си – такъв е живота, старите отстъпваха място на по-силните, защото само най-добрият трябва да води глутницата.

Сега от гората изкочи една малка фигурка, поне така изглеждаше от толкова високо, която държеше някаква пръчка в ръцете си.

Миле Серафима погледна нагоре към върха и въпреки че виелицата едва му позволяваше да гледа, видя, че там го очаква някой – неговият вълк. Точно като гранитна статуя, черна, непоколебима, стоеше гордо изправен, като господар на планината. Черната му козина се вееше от вихъра и го караше да изглежда още по-голям. „ Мой си!” – само това успя да изкочи от възбудената му душа. Мисълта, че скоро ще се изправи очи в очи с черния вълк, му вля допълнителна енергия, която се канеше да избухне и целия затреперя. Изведнъж Серафима полетя като ангел към върха, към вълка, към мечтата си. Крачеше толкова бързо, че все едно не докосваше земята, сякаш тя не бе отрупана със сняг. Само за час, немислимо бързо, пътя пред краката му свърши, оставяйки го на една скала на ръба, на която, само на около двадесетина метра от него, го очакваше черния вълк. „ Не може да бъде! Доживях да се срещнем отново.” – още в първия миг, когато вълкът го нападна преди три години разбра, че смисъла на живота му ще е да го убие. Сега всичко бе реалност. „Ей го на там пред мен”. Серафима се вгледа в очите му, прекрасните му сини очи.

„Какви очи само…”

Ала бяса го бе заслепил! Той стреля, но вътрешно знаеше, че това не е неговия вълк, ала насладата, която изпитваше от мисълта, че ще го убие бе неописуема. Лицето му се изкриви в ужасна гримаса, която трябваше да е усмивка, но белега я обезобразяваше. Черният вълк отскочи, но няколко съчми го облизаха по крака. Животното изпита силна пареща болка, но когато се приземи на крака не потрепна и не издаде и стон. „ Силен си!” – ала не достатъчно помисли си Миле. Вдигна пушката, а разстоянието, което ги делеше не бе голямо, точно толкова, колкото да не може да пропусне следващия изстрел. Усмивката му се разшири максимално и превзе, почти цялото му лице, почти цялото му същество. Ала в мига преди да натисне спусъка усети някаква, невероятна сила – божествена, която го удари в гърба и го захвърли почти до ръба на скалата. Миле се съвзе и веднага се обърна назад. Беше старият, черен вълк, който сега го изпиваше с червените си очи. „ Два са…”. Старият вълк се нахвърли върху Серафима и започна да го къса парче по парче. Пушката бе паднала нейде надалеч. Ала Миле не се предаде. Прегърна силно вълка, който го бе разкъсал до неузнаваемост. Някаква сила, която само смъртта може да ти дари, се роди в него и Серафима успя да скочи в бездната, прегърнал вълка, така както любим прегръща любимата си. Заедно за миг бяха едно цяло. Ала само за миг. Старият, черен вълк се отскубна и полетя с всичка сила към безкрайността на бездната. Сърцето му не издържа на страха и се пръсна по средата на полета. Умря на място! Уви Миле Серафима нямаше тази блажена съдба. Той падна на една друга скала, около четири метра по-долу, от тази която бе скочил и остана жив, поне още за няколко мига, които бяха съпроводени с най-неописуемата болка в живота му.

Изведнъж на ръба на горната скала се подаде главата на младия, черен вълк. Погледът на Миле се срещна със сините му очи, в който Серафима не откри никакъв укор, нито грам омраза… Само красота! Красота която само едно съвршено чисто животно можеше да даде. Този последен подарък, тази неземна красота, откъсна Миле от болката. Главата на младия, черен вълк се скри зад скалата.

Глутницата победи и този път.

Всички заслизаха отново към гората. Водачът на групата извърна тревожно глава назад, нужно му беше още веднъж да огледа всички оцелели. Това беше негов дълг към глутницата…

Миле Серафима остана да лежи на скалата, а кръвта му изтичаше. Ала един въпрос го мъчеше страшно и не му позволяваше да се наслади на настъпващия сън, на настъпващата си смърт.

„ Дали го убих? Дали…”

Това не му даваше мира и затова все още се бореше с цялото си същество за живота си, ала живота вече се бе преборил с него!

Лъжи ме! За езика на тялото, успешното водене на разговори и още нещо.

Истината боли!

Единствената лоша лъжа е разкритата!

Преди време бях попаднал на книгата „Езикът на тялото“ от Алън Пийз и Алън Гарнър. Не се сещам дали стана случайно или бе една от безбройните ми мании, по които толкова бързо се паля и само дни след това зарязвам (какво да се прави – зодия близнаци дами и господа). Та във въпросната книга ставаше на дума за езика на тялото и умението за водене на разговор. Честно казано нямам проблем с воденето на разговори, макар че на човека отсреща едва ли му е толкова лесно (много говоря – признавам си, че и не спирам като почна), но въпреки това съм изпадал в ситуации, както предполагам всеки един от вас, в които разбираш, че между теб и човека срещу теб осезаемо остават някои неизречени неща. Дали ще е гримаса, стойка или просто по-различен тон, нещо в самия него ти подсказва, че той/тя ти спестява нещо.

Човек е сложна смесица от чувства, спомени и мисли, които летят бясно в съзнанието му. Някой от тях той показва на околните, други таи дълбоко в себе си, но всяка една може да бъде разпозната (разчетена) благодарение на езика на тялото. Ако имате достатъчно търпение и усет да изучите необходимите похвати, може да придобиете способността да разчитате мислите на околните по техните жестове и гримаси, и да разбирате „истината“ на думите в даден разговор (тъй наречения подтекст). Поне така ни обещават господата Алън Пийз и Алън Гарнър в тяхната та книга. Честно казано, според мен това звучи пресилено, но ако прочетете книгата ще се убедите колко верни неща са изписани в нея и ще имате единствено бъдещи ползи в общуването си с хората.

Ако искате може да прочетете книгата „Езикът на тялото“ и да прецените до колко и какви похвати описани в нея ще използвате.

Всички лъжем. Или поне всички психически здрави хора на планетата. Естествено не е нужно да прикривате убийство или някаква още по-зла тайна, за да изречете лъжа. Човешкото съзнание е изградено, така че да нагажда фактите според личните си интереси. Това е факт. Факт е също, че човек лъже поне по 3 пъти на всеки 10 минути разговор. И тук говорим за съвсем нормални хора, а не за патологични лъжци.

Всички лъжат! Everybody lies!

Звучи ли ви познато. Ако сте като мен вманиачен фен на злия, гениален, секси и супер забавен, синеок доктор Хаус знаете, че това е слогана на сериала. Да, но случайно преди няколко дни попаднах на поредното отроче на FOX. Става дума за сериала – „Лъжи ме“ („Lie to me“), чийто слоган е сходен или поне главния герой – д-р Кал Лайтман мисли по същия начин – всички са лъжци. Но хитрото в това ТВ Шоу е, че нещата са обърнати, защото „Светещият“ Кал не е обикновен доктор, а обсебен от загадките и професията си „експерт по лъжите“, учен, който се отдал на изучаване езика на тялото, за да може да усъвършенства уменията си до толкова, че да може да разпознава всяка лъжа, дори всяко чувство и емоция у хората. Плашещо нали?! Тия умения в ръцете на добрия д-р Лайтман са мощно оръжие, чрез което разкрива всякакви престъпления и няма мръсна гад, която да му се измъкне, но за обикновения Кал, за онзи човек, който е разведен и има добра 15 годишна дъщеричка тези умения са направо съсипващи. Представете си само какъв би бил съвместният ви живот, ако сте способен да разберете всички тайни на половинката си, както и на останалите си роднини! А какъв би бил техният живот? За това в началото на сериала зрителя се запознава с един силен и гениален д-р Лайтман, който има собствена фирма за разследвания „Лайтман груп“, който чрез научни методи и логично мислене (естествено с помощта на екипа си) работи и разкрива най-заплетените случаи. Но постепенно проблемите се натрупват. Не способността да ги споделя и да ги крие в себе си постепенно разклащат основите на сигурността и с всеки следващ епизод нещата напомнят колко тънка линията на лабилността у човешката психика.

До тук от сериала е излязъл целият първи сезон (13 епизода) и 5 серии от новия втори сезон, като IMDB мълчи за следващ сезон, но шоуто е замислено като наследник на House MD, така че може да се очакват още доста серии. Впечатление прави, че темпото се усилва постепенно и почти всеки следващ епизод е по-силен от предходния.

Защо се зарибих по сериала.

Първо: Видях случайно промо новото шоу на FOX в главната роля, на което беше Тим Рот (д-р Лайтман), това беше повече от достатъчно за мен, защото това един прекрасен актьор и е истинско удоволствие да го гледаш в един толкова сложен образ серия след серия.

Второ: Темата ми беше страшно интересна, вече ви споменах за интересите ми към езика на тялото.

Трето: Невероятна шапка. (може да я видите тук: Лъжи ме/Lie to me, opening)

Песента от „Лъжи ме“/ “Lie to me”: Ryan Star : Brand New Day

Четвърто: Интересни поддържащи персонажи (особено партньорката на Кал в „Лайтман груп“ Д-р Джилиан Фостър)

Пето: Има го онова нещо, онази магия, която те кара да гледаш епизод след епизод (и поне за сега сериала е в градация).

Шесто: Множеството гагове със световни личности и звезди (целящи единствено да докажат едно – езикът на тялото е един и същ за всички, не зависимо от възраст, пол и раса).

Героите и актьорите зад тях.

Д-р Кал Лайтман може да засича истината като анализира лицето, тялото, гласът и речта на хората. Когато някой си разклати рамото или си завърти ръката, или когато си повдигне долната устна, Лайтман знае, че той лъже. Като анализира лицевите изражения, той дори разбира чувствата – от скрито възмущение, през сексуално привличане до завист. Но д-ра разбира, че тези негови способности са едновременно дарба и проклятие за личния му живот, тъй като семейство и приятели се лъжат и мамят с лекотата, с която престъпниците и непознатите го правят.

Актьор: Тим Рот

Д-р Джилиан Фостър е надарен психолог и професионален партньор на Лайтман, който носи баланс в отношенията им – докато Лайтман се фокусира върху детайлите, Фостър се вглежда в по-голямата картина на нещата.

Актьор: Кели Уйлямс

Ели Локър е водещият изследовател на Лайтман, който има толкова голям проблем с естествената тенденция на хората да лъжат, че измисля нова практика по този въпрос – „радикална откровеност “ (говориш единствено и само истината, колкото и да е дразнеща и неприятна).

Актьор: Брендън Хайнс

Райа Торес е най-новият член на агенцията, и е една от малкото естествени таланти в засичането на измамите. Тя има необработена, нетренирана способност да разчита хората, което я прави задължителна сила за включване в екипа.

Актьор: Моника Реймънд

И на края ето тук може да посетите официалният сайт на филма.

Рандеву със смъртта

Рандеву със смъртта

Деян Апостолов

„ Имате ли огънче”? – така каза тя. Прекрасният й глас погали ушите ми като райски стон на китара. Все още стоях на бара с гръб към нея и си мислих колко банално започва всичко –  все същото всяка вечер. Ала когато се обърнах към нея онемях – тя съвсем не беше банална жена. Цигареният дим галеше косите й, сякаш цялата гореше, а от слабото осветление, което заливаше бара, ми се стори, че беше загърната с някакво златно наметало. Пред мен не стоеше жена, а ангел. Червената й рокля описваше перфектното и тяло, което сякаш беше изсечено от най-добрия скулптор на земята. Черната й коса беше вързана на опашка, като единствено няколко непокорни кичура напускаха целостта й, единият от които се спускаше чак до перфектните й гърди, които леко се повдигаха с всеки един неин дъх и караха моят да спира. Лицето й беше съвършено. Да, зная ще кажете, че няма съвършени неща, но Вие не сте я виждали. Почти нямаше грим, затова и пожара на красотата й ме изпепели толкова бързо – защото беше истински. Под перфектните й вежди, право към мен ме гледаха абаносовите й очи, в които за малко щях да потъна. Затова и сведох поглед. Добре, че го направих, за да се срещна с устните й, които приличаха на две ягоди или не по-скоро на някакъв забранен плод, от който толкова ти се иска да отхапеш парче. Прииска ми се да я целуна. О и на вас би ви се приискало – тя беше ангел.

Не можех да повярвам, че говори на мен, но когато видях окаяното състояние на останалите посетители на този бар, който наистина беше голяма дупка, разбрах, че няма на кого другиго. Единствената мисъл, която се луташе из разпиляната ми душа беше – какво прави тя тук? Първоначално си помислих, че е прекалила с чашката, ала нищо не даваше повод да мисля така. Ароматът който влетя през вратата заедно с нея беше неземен. Не беше някакъв вид парфюм, по-скоро самата тя ухаеше така. Отначало не се сетих какъв точно беше този аромат, но когато затворих очи и за миг се върнах в детството си, се озовах легнал на прясно окосена поляна с безброй цветя. Цветята току що разделили се с живота, изпълваха въздуха с най-благоуханното си последно дихание. Цялата тази експлозия от миризми срещнах отново когато се запознах с нея. Да тя ухаеше точно така.

Започнахме разговор, запалих й цигарата, поръчах й питие – играех по правилата, ала единствената ми мисъл беше как час по-скоро да я спася от това долно място – тя просто не беше за него. Сочните й устни държаха толкова непохватно тънката цигара, чийто дим тя не смееше да глътне – очевидно беше, че го прави насила. Когато питието й дойде разбрах, че бях напълно прав – тя въобще не можеше да пие. Отпи малка глътка, ала течността в чашата се оказа прекалено силна за нея и тя присви сладката си муцунка в неуспешно прикрита гримаса. Засмях се – беше толкова мила. Сякаш за да ми отмъсти, тя прехапа леко устни, след което прекара език по тях. Нещо ме присви в корема. Трябваше да я разкарам от тук. Но защо въобще беше дошла в този бар? Заради мен ли?

Излязохме навън. Тя ме помоли да я закарам някъде на чист въздух – добра идея, дробовете ми бяха пълни с лошия дъх на бара. Запалих колата и тръгнахме към любимото ми място, едни скали врязани навътре в морето, беше трудно да се достигне до тях, а още по-трудно да се върнеш на брега. Винаги щом излизах с момичета отивах с тях там. Непоправим съм! През пътя си говорихме, но не чух почти нищо от думите й, защото дванадесет цилиндровия звяр под капака на колата ми ревеше неуморно, а и не смеех да следя и устните й – направо ме изгаряха. Когато стигнахме до скалите, вечерта реши да ни направи страхотен подарък, дарявайки ни със страхотна гледка. Морето беше спокойно, а на хоризонта му беше изгряла пълна луна, която го галеше със златните си лъчи. Изведнъж тя заплака и започна да вика – „ Защо го направи, защо…”? Опитах се да я успокоя, казах й, че не искам нищо от нея, че я харесвам много – дявол го взел наистина беше така. Приближих се. В ръката й сякаш от нищото се появи пистолет. Не се уплаших – не, ни най-малко, поне не и за мен. Цялата трепереше, не преставаше да плаче. Тогава показалецът й погали спусъка и от дулото на пистолета изскочи искра. Чу се изстрел. Не почувствах болка, всъщност единственото което усетих бяха, мокрите скали върху които се строполих. Простреля ме! Толкова много хора се опитваха и искаха това. Толкова много хора, които нараних. Така де очаквах го. Бях затънал до врата си в кал. Винаги съм искал всичко и съм се старал да давам всичко от себе си, за да го получа. Опитвах се да летя с орлите високо в небесата, но нямах ангелски крила. За това и паднах. Очите ми започнаха да се пълнят с кървави сълзи и цялата нощ почервеня. Ушите ми започнаха да пищят. Тя се наведе над мен и каза:

- Това е заради…

Ала вече не можех да чуя какво ми говори. Винаги съм се чудил какво ли ще е след като умреш – явно скоро щях да разбера…